Учителко любима, как хубаво наказваш ти

| от Цветелина Г. Вътева |

Първата асоциация, която ми изникна, когато чух за случая с „наплютото дете“ в Пазарджик, беше свързана с една история на баба ми В.В дните преди 9 септември, на градския площад в Радомир проснали телата на десет убити партизани. Баба ми В., която тогава била трето отделение, и всичките й съученици, били заведени под строй на площада и накарани да плюят върху телата на партизаните.

Не знам дали се е радвала, когато властта се сменила. Може би в детската й психика идването на комунизма е било празнично събитие. Поне докато не потропали на вратата на къщата една вечер, за да отведат баща й, учител впрочем, в едно мазе, от което излязъл посред нощ с връзки. На сутринта всички други в мазето били разстреляни.

Идеята ми е, че няма добра власт. Самата идея на властта, на пълния контрол над група хора, включва елемент на перверзия. И докато сме свикнали с това, че политиците са „измекяри“, то от учителите, които също разполагат със сериозен властови ресурс, очакваме разбиране, адекватност, компетентност и човещина.

За съжаление, често тези стоки се оказват дефицитни дори при професии, които ги изискват в голяма степен: като учителската и лекарската, например. Особено шокиращо действат на обществото случки, в които човек, от когото се очаква да превежда децата през нелекия период на ученическите години, действа като психопат.

Разбира се, историята има две страни: става ясно, че деветгодишният Митко, който бил заплют от целия си клас, е бил дете с поведенчески проблеми и склонност към агресия. До наказанието му се е стигнало след „престъпление“: самият той е плюл по свои съученици. Няма съмнение, че за такова поведение трябва да има санкция. И санкцията наистина идва, наложена от госпожа Верка Маратилова, но тя не е такава, каквато трябва да бъде.

Наказанието е гротеска, защото е жестоко и отмъстително: две характеристики, които не би следвало да бъдат част от възпитателните методи над деветгодишно дете. Между другото жестокостта и отмъстителността не би следвало да бъдат част и от наказанията изобщо, включително на отдавна пораснали и осъдени престъпници.

Живеем на място и във време, които предполагат, че наказанията имат поправителен, а не садистичен характер; че целят промяната към добро, а не страданието на провинилия се. Този факт явно е убягнал на учителката, подложила на масово заплюване третокласника. Заплюването по принцип, и особено масовото, е безкрайно унизителен акт, който може да има дълготрайни психични последици върху всяко едно дете, независимо дали то е проявило или не девиантно поведение.

Да не говорим колко примитивна и безпомощна е стратегията „Око за око, зъб за зъб“. Всъщност, тя е сред основните постулати на хората, превърнати в жертви: „Нека и на него да му се случи същото, че да види какво е“, „Нека да го изнасилят изнасилвача“, „СМЪРТ за този, който е пролял чужда кръв“ пр. Слогани и призиви, които и до днес срещаме в цивилизованите държави, останки от времената, в които не е имало разписани закони и предвидени от закона наказания според тежестта на престъпленията.

В случая с госпожа Маратилова обаче има и още нещо, което е дори по-тревожно: въвличането на другите ученици в нейното наказание. Да направиш около трийсет деца съучастници в облеченото като „справедливо възмездие“ издевателство над деветгодишен, бил той и агресор и насилник, е акт, който далеч надхвърля лошите педагогически практики.

В същото време родителите на част от тези деца твърдят, че има грешка, има и прошка, и настояват учителката да се върне на работното си място. Вярно е. Има грешка, има и прошка…

Но пък и колко работни места има, към които обществото изобщо не е толкова взискателно. Касите на „Фантастико“, например, само чакат. Вярно, касиерите не получават тримесечни летни отпускикато учителите, но пък ако клиентът те наплюе, защото не си му маркирал картофите, можеш просто да се сбиеш с него и да спреш да занимаваш обществеността с глупостите си.

 
 


Повече информация Виж всички