Аз бия, ти снимаш, всички гледат

| от Лора Младенова |

Малък български град. 13-годишно момче и 17-годишно момиче на пейка в парка. Това може да е сцена от тийн комедия, реклама на сладолед или забавно вайръл видео. Вайръл е, обаче не е никак забавно.

Ситуацията се развива в Кубрат. Детето посяга на девойката с шамари, ритници, теглене за косата, събаря я на земята, обижда я, заплашва я, заплюва я. Тя не отговаря на действията му, изглежда скована и изплашена. И аз щях да бъда, трудно ми е дори да опиша ситуацията, без да вложа емоция. През цялото време негов връстник го заснема и окуражава. Видеото се разпространява в социалните мрежи и медиите за часове. Следвано от информация от прокуратура, че пострадалото момиче е със специални образователни потребности, както и че през изминалата година деецът в кадър, заедно с друг свой връстник, е осъществявал с нея сексуален контакт.

Линк към видеото (Внимание! Кадри, съдържащи насилие!)

При вида на подобна случка първосигналната човешка реакция е „Какво щях да ги направя тези хлапаци, ако бях там и зависеше от мен?“. Това си помислих и аз. Друг е въпросът доколко изобщо този въпрос е правилен. Сами ли са били тези деца посред бял ден в парка и колко хора са ги подминали, защото случващото се не се отнася до тях? Седнала зад клавиатурата, предпочитам да вярвам, че аз щях да се намеся. Ако бях там. Но не бях.

Първосигналната реакция е лична вендета.

Нека признаем, че при вида на видеото се питаш как да отмъстиш на момчето, преди да ти хрумне как да помогнеш на момичето. Нека не се лъжем, че тази идея не минава за част от секундата през почти всеки ум, нека не се лъжем, че няма нещо удовлетворяващо в квалификацията на извършителите като „нечовеци“, във възмездието, в получаването на заслуженото.

По някакви свои си изкривени причини двете момчета пред и зад камерата вероятно са си мислели същото. Затова за адекватното предприемане на мерки срещу такива действия са насреща не първосигналните реакции и общественото мнение, а държавата и институциите.

Но всъщност… насреща ли са държавата и институциите?

Държавата, която неотдавна с гласа на своя вицепремиер обяви родителите на децата със специални потребности за „кресливи жени с уж болни деца“.

Държавата, която позволи на шумното обществено мнение да решава вместо нея дали и какви мерки да има по отношение на домашното насилие и на закрилата на детето.

Институциите, които се изхлузиха като бракувано предпазно средство от фабрикувания скандал за сексуалното образование в училищата.

При последния трагичен случай същата тази държава избра да потърси разрешение на младежката престъпност в посока идеята за безпрецедентни и създващи поле за разширително тълкуване и произвол промени в наказателноправния режим на непълнолетните, вместо в почти изцяло липсващата превенция.

Според действащия Наказателен кодекс малолетните, ненавършили 14 години лица, не носят наказателна отговорност за своите действия. Тази неотговорност е абсолютна. Създадената от закона необорима презумпция се базира на идеята, че малолетните не могат да разбират свойството и значението на своите постъки и да ги ръководят. Със сигурност невинаги е точно така. Отнесена към реална ситуация като тази в Кубрат, презумпцията звучи адски несправедливо. Четейки я, може би ти минава през ум как ако това беше твоето дете, щеше да го пръснеш от бой и да се откажеш от него. Откъде ли тогава мисълта, че пръсването от бой е великолепна идея, идва до ума на децата, от които сме се отказали?

Дори ако обърнем гръб на достиженията на криминологията, и си представим ситуация, в която всяко криминално действие търпи сурови и жестоки наказания, независимо от факта кой го е извършил, дори ако приравним 13-годишните, 6-годишните, напълно недееспособните и техните домашни любимци даже към субектите на наказателна отговорност, ще допринесем ли за предотвратяването на подобни ситуации? Няма как да допринесем, ако изпращаме на децата неясни сигнали.

Всеки ден на тях им е предоставена възможността да достигат до неограничено съдържание онлайн, а там е бой, коитус и сръбска музика. Дали ще има кой да поговори с тях за видяното остава въпрос на лична преценка.

Абсурдно като в песен на Ъпсурт оставихме диалога за насилието и различието да се развива изцяло при закрити врати като нещо срамно – „Виж ся, ше си остане между нас си, здрасти, джипси, как си…“

Децата виждат как родители протестират срещу закрилата на детето, фокусирани единствено върху подхранвания страх, че някой може да отнеме тяхното дете, и отказващи да помислят за хилядите други деца, безпризорни, търпящи или ставащи ежедневни свидетели на насилие в собственото си семейство.

Държавата избира да събере лайковете на тези родители, абдикирайки от своите истински функции. Но държавата е фикция и губи качеството си на такава, когато бяга от присъщата си роля.

Никога няма да забравя един горчив и потресаващ коментар по повод Истанбулската конвенция, гласящ „Нека мъжът ми си ме бие, но само да няма джендъри“. Ако авторката му е майка, то колко висок е рискът нейните деца да растат с мисълта, че насилието е за предпочитане пред различието…

Всеки път, в който вербално пратим някоя социална група на сапун, всеки път, щом изберем да повярваме как някоя жертва на физическо или сексуално насилие си го е заслужила със своето предизвикателно или материално ориентирано поведение, или лекомислено пожелаем с друго човешко същество да се случват произволни извращения заради грешките му, с една стъпка се доближаваме до двете момчета от Кубрат.

Само че ние вече не сме на тринадесет. Дори по закон нямаме право на грешки.

Освен за превенцията на младежката престъпност, е нужно да помислим и как да защитим пострадалите деца от вторична виктимизация. Не само в тази ситуация, а по принцип.

Заблуда е, че леко замазаното лице във вайръл видео представлява скриване на самоличност. Колко 17-годишни момичета от Кубрат със специални образователни потребности имат същата коса, ръст и дрехи?

За какво, освен за целите на сензацията, беше нужно разпростренението на сведения от прокуратура за извършения през 2019 г. сексуален контакт между децата във видеото?

Ако преживееш насилие, всеки чудовищен детайл, всеки шепот през рамо, всеки съчувствен поглед, всяко ехидно подмятане, ежедневно доказват, че още не си страдал достатъчно и нищо не е свършило.

В държава с консервативно мислене и остатъчно реакционно поведение и град с около 16 000 жители, къде се бяга от черния печат на „онази, дето я биха/насилиха в парка“, и за каква ресоциализация на извършителите изобщо си говорим?

И сензационните медии, и прокуратурата знаят това. Имат го разписано в своите етични и наказателнопроцесуални кодекси. И хората, генериращи споделяния на видеото в социалните мрежи, се догаждат, че е така.

Е, и ?