Какво да правим с живота си в дните между празниците

| от Лора Младенова |

Трите работни дни между коледните и новогодишните празници си падат малко дни на Шрьодингер. Хем работиш, хем скатаваш. Хем почиваш, хем ти е малко напрегнато. Хем още се чувстваш празнично, хем вече усещаш как и този път дъъъъългите дни, които си очаквал и подготвял около два месеца, са се изтъркулили за нула време, докато да се огледаш. Хем си преял отдавна, хем, по дяволите, отново си гладен.

Пиша този скромен текст рошава и по пижама, стиснала съм чаша с коледни мечета, препълнена с доста силно кафе. Отдавна съм установила, че първи януари, например, е ден, който съществува в календара, но не се случва наистина. Не съм сигурна обаче какво да мисля за тези трите. За сметка на това знам няколко неща, които неминуемо ни се случват само и единствено през този период от годината.

Разпускаме на работа

Помните ли финалната седмица на срока, когато бяхме ученици? Тогава хората, които по цял срок се чудим с какво шикалкавене да избегнем часа по география и да си спестим изпитването върху находищата на лигнитни въглища и вместо това да идем за бири и белот на горната поста, хрисимо се появявахме в клас и си прекарвахме няколко великолепни спокойни дни в сладки философски приказки с учители и с тази част от съучениците ни, която също е благоволила да дойде. Бяха лежерни и сближаващи моменти. В този времеви отрязък оценките вече са оформени, най-много някой да размисли и да ти напише по-високата бележка, задето му е драго, че просто си там. Е, като пораснеш, в офиса е същото. Работата не е скъсала никого, за сметка на това може да размениш по няколко думи с колега, с когото досега не сте си приказвали, да драснеш шегичка в имейл в отговор на някоя закъсняла коледна картичка, и шефът да си помисли „ехееее, колко е отдаден на професията си, че да е тук сега, браво, браво“, понеже вече не помни как ти беше влязъл в режим „ползване на неплатения отпуск“ още към края на лятото. Тиймбилдинг и половина.

Отдъхваме си от роднините

Не че не си ги обичаме, напротив, ама роднините са единственият пример за работеща и функционална връзка от разстояние. Беше умилително да приготвите лакомства, да си размените традиционните коледни чорапи, да поспите, подпрени един на друг, върху тесния диван, докато се залъгвате взаимно, че с интерес гледате „Наистина любов“ за седемнайсети път. Ама беше далеч по-малко умилително да си покрещите за разполагането на бази на НАТО в България, все едно зависи лично от вас, и за „за какво не ги ядете тия меденки, аз за какво си избодох очите да ги украсявам“, и за „кой изяде последната меденка, има ли за всички колкото за тебе“, и за житейските ти избори, децата ти, килограмите ти, работата ти, външния ти вид, политическите ти убеждения, иии, понякога имаш чувството, за самото ти наличие. Великолепно е да поработиш в единия край на масата, докато в другия се завиват сарми, на стола до тебе вуйчо ти чете конско за преимуществата на нацистка Германия, малката ти братовчедка снима всичко за ТикТок, а дядо ти си свирука „Комунисти комсомолци“, ама е далеч по-великолепно да се насладиш на звука на тишината, независимо дали във версията на Disturbed, на Simon & Garfunkel, или в емпиричната лайв версия, където не се будиш от утринни крясъци къде се е изпишкало кучето и защо не си прибрал проклетия си компютър.

Най-после установяваме “КЪДЕ СИ НА НОВА ГОДИНА???”

То реално са започнали да те питат още през октомври, ама ти тогава беше много умен и придирчив, и трябваше да се поинтересуваш „ама кой друг ще идва“, „ама защо у вас“, „дай да е нещо по-изискано, ама да е и тройно по-евтино“, „защо толкова малко дни да е“, „е как така цели три“, „офффф“… и накрая дълбокомислено да заключиш „абе дай да наближи, пък ще го видим“. Накарал си всичките си приятели, които са те поканили някъде, да разберат, че са ти План Б, някои от тях – да съжаляват, че те познават и се държат добре с теб, за да осъзнаеш накрая, че ти всъщност План А нямаш. Сега трябва да импровизираш нещо в рамките на 2-3 дни, а за целта е нужно да знаеш кой от компанията ти все още има желание да те обича и търпи. Ако не – винаги може да изгледаш последователно режисьорската версия на трите части на „Властелинът на пръстените“, нищо че с твоя човек се спряхте на тази опция за празнуване и миналата година. И побързай все пак с решението, иначе има риск да останеш на вариант новогодишната телевизионна програма, а това би било просто тъжно.

Давим се в носталгия

От дистанцията на времето, макар и тя още да не е твърде голяма, започват да ти се струват забавни някакви доста въпросителни моменти от изминалите дванайсет месеца. Ех, ех, какво шоу беше, като се надбягваше с времето, за да си направиш легитимен PCR за пътуването до Холандия, и колко романтичен момент беше да поплачеш и поскубеш коси над загубата на Англия от Италия на финала на Европейското, понеже, за кой ли пореден път, it’s not coming home. Ами когато се нацупи на някаква детска шега на приятеля ти Тошо и не му приказва два месеца, докато един ден просто беше забравил за какво точно не му приказваш и му звънна да гледате Шампионска лига – повод за нов вътрешен хумор и за бъзици с потенциал за нова обида. Ами когато се разрева на работа, защото единият мениджър не схващаше концепцията, че не може да вкараш осем работни часа в три, в неделя, на рождения си ден – купон и половина. Едно от малкото хубави свойства на времето е да придаде носталгичен чар на някакви зверски тъпи или истински маргинални моменти и просто да си ги припомняш с любов.

Надлъгваме се със себе си

От първи януари насетне всичките неща ще станат. И не просто ще станат, ами лично ти ще ги случиш. Ще сгънеш дрехите, които висят на кростренажора, и почваш да въртиш педалите всеки ден по 40 минути. Ще спреш да казваш „педали“. Ще сдобриш двата синода на родата, нищо че това никой не го постигна последните няколко десетилетия. Ще изхвърлиш преработените храни от менюто си, ама завинаги тоя път, и, като казах „изхвърлиш“, най-после ще почнеш да си събираш отпадъците разделно, откога се каниш. Ще кандидатстваш за повишението, и не само ще кандидатстваш, ами и ще го заслужиш. И ще го довършиш и издадеш безсмъртния си роман нa XXI-ви век, дето го почна преди четири години и си вече на седма страница. Това – след като си разчистил и ремонтирал и преобзавел къщата, че да може голямата ти любов да се нанесе вътре и да почнете да мислите за детска стая. Все пак, тази година ти предстои да го/я срещнеш. Решил си го.

Пращаме дрехите си в отпуск

И Ал Бънди в „Женени с деца“, и Франк Бъроун във „Всички обичат Реймънд“ са те научили на един страхотен lifehack – разкопчаните панталони за празнично плюскане. Тия три дни тук са най-подходящото време да го приложиш и да оставиш представите си за стил, независимо доколко са адекватни, за всеки друг период от годината. Колко пъти човек може да си позволи да прекара няколко дни – ако имаш лукса на опцията за дистанционна работа, те може да са дори и работни дни – по въпросната пижама и рошав, както аз, очевидно, докато пиша настоящото, а кафето е взело да привършва. Коледата е за плетени пуловери с еленче като на г-н Дарси в „Дневникът на Бриджит Джоунс“, а Новата година – за неудобна рокля, убиващи токове и прическа като от на стринка ти абитуриентския бал, за която съжаляваш още при фризьора, връчвайки му триумфално последните си двеста лева за годината. Тия три дни обаче са си за тебе – да си разходиш кучето по нощница, елек, палто и маратонки, без грам угризения, представяйки си как си холивудска знаменитост, която папараци ще „изловят“ в крачка и още утре ще е в секцията с модни гафове на някое списание.

Похапваме по навик

И ти като хобитите от същия тоя Властелин, дето ще гледаш навръх Нова година, покрай празниците си свикнал да питаш къде ти е втората закуска. След погрома над сарми, чушки, боб, руска салата, кебап, свинско със зеле, погача, девет вида сладкиши, а оттам насетне и основното, стомахът ти е забравил, че принципно го прехранваш с крем супа от кейл и табуле с булгур, не по-късно от 18:30. Лошите навици са лесни за усвояване. Няма страшно обаче – както знаем, от първи януари няма да е така. Писа го в новогодишните обещания, нали?

Увещаваме се за пиратките

Впрочем това е безсмислена дейност. Ако приятелите ти споделят мнението ти за, или по-точно против, пиратките, няма какво да им обясняваш. Ако се окаже нужно да убеждаваш 30-40-годишни мъже и жени, че римската свещ на балкона или в двора на отсрещното училище не ги прави готини, а плаши кучета и бебета, дразни съседите и убива невинни птички, значи сигурно няма да ги убедиш никога. Не намирам, че целият свят трябва да премине към вегетарианство както аз, за да е мил с животните и природата, но има неща като например палтото от норки, или оглушителното празнично гърмене, чиято липса следва да се подразбира като аксиомите в математиката. А на първи януари, когато завалят новините за хора, наранили пръстите си с пиратка и напъплили дежурните лекари по отделенията, емпатията ми все още спи с махмурлук.

Четем хороскопа за идната година

Не че вярваме в него, разбира се, ние сме емоционално зрели и трезвомислещи хора, които вярват само в твърдите научни факти и не допускат в живота си допускане, нищо неустановено напълно, нищо недоизяснено, нищо чувстващо, нищо магическо, нищо надхвърлящо капацитета на съществуващото ни познание. Ама от друга страна, сме с Венера в Телец, ииииии не е зле да знаем доколко сме съвместими с Водолеи, и какво ще се случи между нас и тях през май, когато ще срещнем един приятел на приятел, а пък той ще има такава хубава усмивка и такова хубаво незнание какво по дяволите иска от нас и от живота си.

Равносметка

Понеже е нужно. Дали ще я напишем, дали ще я споделим с някого, дали ще я оставим за себе си, равносметката ни трябва, защото ще ни помогне да оценим хубавите си мигове, да преживеем лошите, да осъзнаем колко свързани едни с други са те, и да продължим напред като самия Кубрат Пулев. След като сме си отговорили за пореден път на някои от вечните си въпроси – струва ли си да опитаме отново да сбъднем някоя мечта, която сами си провалихме; струва ли си да простим на приятел; ами на себе си; струва ли си да направим първата крачка към човек, когото започваме или продължаваме да обичаме; а понякога – струва ли си да започнем съвсем наново, да си тръгнем отнякъде и от някого, без никога да се обръщаме, да пробваме нещо адски дръзко, от което още по-адски ни е страх.

Да. Отгворът на всичко е „да“.

Вижте още:

Кое не им е наред на новогодишните обещания?