Според статистически данни от 30 страни, средно около 30% от възрастните смятат, че могат да се доверят на повечето хора. Разбира се, процентите варират в различните държави като например в Скандинавските страни около 60% от хората имат доверие на другите, а в страни като Франция и Италия – едва 26%. В страни като България, Бразилия и Малайзия числата са изключително ниски - около 17-15% от хората са склонни да се доверяват на останалите, докато в най-населените места в света – Китай и Индия вярата в другите е доста висока – около 56%. На какво се дължи това?
Често съм чувала, че едно от най-хубавите неща по времето на социализма в България е било, че отношенията между хората са били по-топли и се е държало повече на определени морални ценности. Било е нормално да познаваш съседите си, дори да им поискаш на заем сол или яйца, когато готвиш.
Днес, живеейки в Европа и най-вече в градска среда – това е по-скоро абнормално, дори и още да съществува по селата. Все по-често хората се умиляват от котките по улиците, спират да ги погалят или да поговорят с тях, а когато срещнат друг човек – заобикалят, гледат си телефона и дори не отразят присъствието му.
На какво се дължи това отчуждение? Загубили ли сме умението да се свързваме едни с други?
Наскоро се срещнах с един човек, който минаваше транзитно през моят град и влакът му беше чак в полунощ. Беше средата на зимата и доста студено, не беше удачно да обикаля с часове града, особено вечер, когато все по- малко неща са отворени. Поканих го вкъщи на горещ шоколад, а той от своя страна сготви вечеря. Беше един чудесен ден. Осъзнавам обаче колко странно звучи от страни да поканиш в дома си някой, който си срещнал преди 2-3 часа. Оказва се, че това не само се случва, а се е развило в доста сполучлива бизнес идея.
Той ми сподели за платформата Couchsurfing, където хората предлагат да споделят дома си/дивана си с хора, които пътуват и имат нужда от място, където да останат. Намирам идеята за удивителна, защото реално ти дава възможност да упражняваш забравеното изкуство да се свързваш с другите и да им се доверяваш. Освен това помага със съвременния проблем, с който всички се сблъскаме – самота и отчуждение.
Със сигурност се изисква огромна смелост да отвориш дома си и сърцето си за непознат, било то и за една вечер или пък особено за една вечер. Все по-често подхождаме със съмнение и подозрение към другите и това донякъде е нормално, човек следва да бъде внимателен, но дали не минаваме границата от внимателни към прекалено затворени?
Разбира се, технологиите имат своят принос в този процес на дистанциране в човешките отношения.
Все по-трудно е да вечеряш с компания и някой да не е на телефона си докато е на масата с други хора. Пандемията също допринесе затова да се затворим в себе си. Истинският въпрос е обаче осъзнаваме ли тези процеси и предприемаме ли стъпки да предотвратим процеса на бавното си, трайно и сигурно отчуждаване от групата, на която принадлежим, а именно - другите хора.
Мисля си, че е време да се върнем едни към други и да бъдем по-единни.
Маите имат интересен поздрав, който звучи така: вместо „здравей“ се казва – „Аз съм друго ти; ти си друго аз.“ В Южна Африка също имат подобна философия – убунту - което се превежда „Аз съм, защото ти си“.
Тези особености на езика ни припомнят дълбоки истини, а именно колко свързани сме всички ние.
Истината е, че един човешки поглед може да ни даде толкова много – подкрепа, разбиране, свързаност. Нужно е обаче някак си усилие, за да си спомним, че светът функционира така и да отворим съзнанието си за възможностите да срещнем себе си в другия и да го обичаме такъв, какъвто е.
Вероятно в по-населените страни като Китай и Индия хората вярват повече на другите, понеже срещите с тях са по-неизбежни. Винаги си заобиколен от хора, често много по-близко в личното ти пространство, отколкото би ти се искало, ако изобщо имаш възможност да се замислиш. В тълпата можеш да се скриеш, но можеш и да се потопиш.
Изборът е наш - дали да бягаме срещу течението или да изберем да принадлежим.
