Много хора, особено от по-младите поколения, може и да са останали с погрешното впечатление, че по време на репресивната власт („социалистическия период“) в България е нямало тежки престъпления и „животът е бил спокоен“.
Част от пропагандата на комунистическата Народна република тогава действително е била насочена към това да се укрива от обществеността информация за каквито и да е престъпления или „смущаващи обществени прояви“. Но означава ли това, че е нямало престъпност?
„От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ е първо по рода си изследване, което разкрива истинските нива на престъпност в социалистическа България.
Това е основополагащо издание на историка д-р Стефан Иванов*, което разбива мита, че през социализма е нямало престъпност.
Безпрецедентното изследване е създадено въз основа на огромни архивни проучвания на секретни партийни документи и отчети, преобладаващата част от които се публикуват за пръв път.
На базата на конкретни данни, книгата рисува една много по-различна картина на реалното състояние на равнищата, жестокостта и масовостта на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г.
Систематизирайки престъпленията в четири основни категории: кражби на обществено и лично имущество; грабежи; изнасилвания и умишлени убийства, Стефан Иванов предлага единствен по рода си, обстоен и обективен анализ на динамиката и характеристиките на криминалните процеси през периода на социализма. И разобличава един от най-силните митове, битуващи в обществото, а именно за почти пълната липса на криминални прояви по това време.
Така в близо 500 страници пред читателите се разкрива лъжата, че през социализма хората са живели „по-спокойно“ – единствено защото истината е била системно укривана от тях.
Ето откъс от книгата:
УВОД
„На 6 октомври 1979 г. в 16.00 ч. в Централната дежурна част (ЦДЧ) на Софийско градско управление (СГУ) на Министерството на вътрешните работи (МВР) постъпва сигнал за извършено жестоко убийство. При посещението на посоченото място – мазето на изоставена и порутена къща на ул. „Ген. Липранди“ №6 в столичния квартал „Хаджи Димитър“, милиционерите действително се натъкват на окървавен и обезобразен труп на млада жена. Следва щателен оглед, в резултат на който са констатирани 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Дори и свикналите с какви ли не жестокости оперативни работници и следователи са потресени от бруталността и садистичната настоятелност, с която е извършено убийството. От местопрестъплението са иззети като улики кървави дактилоскопски отпечатъци, косми и мъжки пръстен от неблагороден метал с камък. Впоследствие при организираното разпознаване на тялото се оказва, че то е на 19-годишно момиче с „леко“ поведение. Констатира се и важната за последващите действия по установяване на извършителя подробност, че жертвата е била болна от венерическа болест – сифилис, – и то във втори рецидивен стадий.
На 23 октомври 1979 г. в 7.00 ч., едва две седмици и половина след първото умишлено убийство и отново в ЦДЧ на СГУ на МВР, постъпва информация за ново. Безжизненото тяло на млада жена на видима възраст около 30 години е открито в близост до самия център на столицата – на ул. „Козлодуй“ №4, в арматурния двор на предприятие „Софстрой – Лека механизация“. Жертвата е полугола и окървавена, като при последващите оперативни действия е установено, че е 31-годишна. Тя живее наблизо и подобно на убитата в кв. „Хаджи Димитър“, също е известна с „лекото“ си поведение. Жестокостта е втората прилика между двата случая. Преброени са цели 37 удара с нож в шията, гърдите и гърба, които са причина за смърт от кръвозагуба. Ново обстоятелство обаче са три пробождания с нож в областта на интимните части. При последвалата аутопсия се доказва, че те са нанесени, след като смъртта вече е настъпила. На местопрестъплението отново са намерени кървави дактилоскопски следи, косми, както и кожен калъф от нож – вероятно оръжието на извършителя.
На 3 февруари 1980 г., малко повече от три месеца след второто убийство, в съвсем различна част на столичния град – на ул. „Феликс Дзержински“ в кв. „Дианабад“, около 20.30 ч. е нападната и убита с удар от нож в гърба жена на 31 години. Смъртта в този случай обаче не настъпва мигновено. Пострадалата е транспортирана своевременно в спешната болница „Пирогов“, където лекарите се борят с всички възможни средства за живота ѝ, но в крайна сметка тя умира около два часа след получаването на травмата. Не са установени допълнителни съпътстващи елементи на жестокост или садизъм извън нанасянето на единствения, оказал се смъртоносен, удар. При започване на следствените действия не се намират данни за „леко“ поведение на жертвата.
Само месец след третото убийство – на 4 март 1980 г. в 23.00 ч. и отново в ЦДЧ на СГУ на МВР, постъпва нов сигнал за още един намерен окървавен и полугол труп на жена. И този път мястото е съвсем различно от предишните случаи. Тялото е открито в покрит товарен вагон в района на жп гара Курило (гр. Нови Искър), която се намира в периферията на столичната агломерация. Убитата е идентифицирана като 19-годишно момиче. Патоанатомите установяват, че смъртта е настъпила не от прободни рани, а вследствие на нанесен жесток побой. На място са открити кървави дактилоскопски следи, както и косми, които надлежно са приобщени като доказателствен материал към процеса на разследването.
Петият труп буквално изплува на 16 април 1980 г. в малкото езеро при алпинеума в Западния парк. Мястото е едно от предпочитаните за забавления и отдих от страна на много столичани в ерата на късния социализъм, там е и модерният за времето си ресторант „Лебеда“. В района, особено през пролетта, има традиционно голямо съсредоточие на разхождащи се възрастни хора, както и майки с деца. Именно оживеното място озадачава милиционерите, които установяват, че тялото е престояло там поне няколко дни и към момента на откриването му вече се намира в степен на напреднало разложение. По косвени белези и като се взема предвид състоянието на дрехите на жертвата, се прави предположение, че смъртта е настъпила в резултат на насилствени действия. Тялото се оказва на 19-годишно момиче, което е обявено за изчезнало и се издирва от органите на реда вече три седмици. При последващите анализи след свързването на отделните случаи на разследващите ще направи впечатление широката „географска карта“ на престъпленията в рамките на цяла София.
Извършителят на тази поредица от убийства, а впоследствие се оказва, че и не само на тях, е само един. Това е роденият през 1956 г. в софийската „Момкова махала“ Х. Б. Г. Освен изброените по-горе смъртни случаи обаче (само за единия няма достатъчно сигурни доказателства, но има признание), са открити още много извършени от него убийства, изнасилвания, побои, нападения, взломни кражби, грабежи и т.н. В отнемането на поне един живот съизвършител се оказва собственият му брат. Шокираща е и излязлата наяве истина, че неговите родители са знаели за някои от най-тежките му престъпления, но са си мълчали и не са предприели нищо, което да предотврати следващите. Първото си убийство Х. Б. Г. извършва още като 18-годишен – тогава жертва става негов съсед, с когото се скарват в кръчма в квартал „Надежда“. Интересното е, че между месец ноември 1978 г. и месец април 1979 г. серийният убиец работи като служител в органите на МВР. За тази по-малко от половин година той извършва допълнително под прикритието на униформата си още две изнасилвания (едното от които – с грабеж) и брутално нападение над жена, съпроводено с нанасяне на побой. След разкриване на случаите убиецът споделя, че е започнал с убийствата на жени, и то предимно с „леко“ поведение, защото първата му жертва умишлено го е заразила с венерическа болест. Поради напредналото медицинско състояние самият извършител на престъпленията е принуден да се лекува в болница заради развити усложнения на сифилис.
Описаният случай на извършени в сгъстен времеви диапазон серийни убийства в столицата на България демонстрира нагледно, че противно на тогавашната потайна информационна политика и наслояванията на днешните соц. носталгични нагласи, по време на комунистическия режим се извършват немалко тежки криминални престъпления. Макар и скрити под покривалото на цензурата в средствата за масова информация и дори от членовете на редица формално съществуващи уж граждански структури за борба срещу престъпността, те показват една различна, непозната за широката общественост действителност. Тя се допълва от още няколко обстоятелства, отново противоречащи на общоприетите схващания за „спокойния живот“ през онзи период, които също остават извън полезрението на гражданите.
Повечето от жените, които губят живота си в описаните случаи, имат целенасочено безразборни сексуални контакти, голяма част от които – срещу различни форми на материална облага, най-често – заплащане. Това открива от своя страна поле за размишления по повод наличието на широкоразпространена проституция в България и относителната търпимост, която властите от онези години проявяват към нея. Както ще стане ясно по-нататък в текста, въпреки че почти няма организирани групи, ръководени от сводници, а „жриците на любовта“ масово работят индивидуално, мащабът на проблема е доста сериозен. Допълнително утежняващо обстановката обстоятелство е, че преобладаващата част от момичетата започват да проституират от съвсем млада възраст – малолетни и непълнолетни.
Още по-интересно е да се отбележи, че някои служители на МВР, под защитата на своите пагони, не просто изоставят задължението си да се борят срещу криминалната престъпност, а нещо повече – самите те извършват редица престъпления, част от които умишлени убийства и изнасилвания. Подробната информация и извършеният анализ на тези обстоятелства довеждат до заключението, че не става въпрос за изолирани частни случаи, а за опасна тенденция. Сама по себе си тя се превръща в криминогенен фактор, много по-опасен от конвенционалната престъпност. При милиционерите, вършещи престъпления, ако изобщо се стигне до възмездие, то обикновено е непропорционално ниско и се получава след много дълго време, защото тяхната униформа ги поставя в очите на обществото и на колегите им от „правилната“ страна на Закона и им дава по-голяма защита…“
…
Oфициалното представяне на книгата ще се проведе от 18:00 ч., 26 март 2024 г. в Зала 1 на Централен дом на архитекта към Съюза на архитектите (ул. „Кракра 11), а участници ще бъдат проф. д-р Момчил Методиев и проф. д-р Веселин Вучков.
Входът е свободен.
*Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история, заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието. От 2003 до 2015 г. е избиран в три последователни мандата за общински съветник в София, където е член на постоянната комисия по обществен ред и сигурност, от които четири години– неин председател. Женен, с дъщеря и син.
