Един човек, една жена и един сириец… влизат в бар. Това, разбира се, може да е начало на виц, а вицовете обикновено казват много за развитието на едно общество, за напредъка, предразсъдъците и подводните му камъни. Като вица, в който всички станали зелени, за да няма расизъм, но при спукана гума по-тъмнозелените трябвало да слязат да бутат автобуса. Или вица за разликата между „тате, един човек те търси по телефона“ и „тате, една жена те търси по телефона“. Или вица за „ром се пие, а циганин се бие“*. Или вица за тъмнокожия човек, който пие мляко по средата на улица, а шопът му казва, че няма да помогне.
„Олеле, трима души са загинали от мълния, ама те са били сирийци“ – получавам това съобщение от познат преди два дни, когато се разиграва трагедията на „Пиротска“, завършила с ненавременната смърт на въпросните трима души. Един вид, спокойно, не е чак такава трагедия, можело е и по-лошо – като да са българи. Разбира се, възможна е и по-мека версия: например, че човекът е искал да ме успокои, че никой от близките, приятелите и познатите ми не е сред загиналите. Дори и така да е, презумпцията, че близките, приятелите и познатите на една българка няма как да са сирийци, също е есенциално погрешна. Иначе човекът не го каза с лошо. Иначе не е лош човек. Иначе не е расист. (Но!) Да не си лош човек, отдавна твърдя, не е съвсем достатъчно.
Не една и две медии, умишлено или не, също построиха наратива си за трагедията около конструкцията „трима загинали сирийци“. И те, подозирам, иначе не са лоши хора и не са расисти.
Всъщност, ако чуят за себе си, че проявяват расизъм, сексизъм, хомофобия или ксенофобия, немалко хора биха били искрено и от сърце възмутени, дори засегнати. Тяхното разбиране за съответната форма на омраза, страх или предразсъдък се изчерпва с тесния му смисъл – активни действия, насочени срещу съответните групи хора. А при тях такова нещо няма – не ги бият, не ги псуват, не се закачат с тях, даже нямат против да са си живи и здрави и не им желаят злото. Стига да… си гледат себе си, да си стоят със своите, да не парадират с това, да не демонстрират, да не искат същото отношение като към тях, да не живеят сред тях, да не са на работното им място, в блока им, в парка, дъщеря им да не е такъв човек и да не се среща с такъв човек, да не се обаждат много, да си бъдат каквито си щат, но по възможност така че масовият човек да не разбира, да не се превръщат във фактор, да не стават видими. „Пу да не е в мойта манджа, пу да не е в моя дом“ – баща ми ми е разказвал за такава скороговорка, която като малки са ползвали с другарчетата му от махалата, когато видят безвредно, но иначе гнусно насекомо. Та и с нерасизма и прочее така.
Да не нараняваш другите умишлено не те прави автоматично добър или безвреден за тях, тъй както да удряш партньора си и да не псуваш децата си само по себе си не значи, че си добър съпруг или родител, просто е едно много базово начало.
Омразите, предразсъдъците и фобиите, които остават между редовете, са лесни за разпознаване и все пак рядко разпознавани от своя носител.
Те звучат като разликата между „загинали са трима души“ и „загинали са трима сирийци“. Като „една кенийка, иначе много хубаво момиче“. Като „съседът ми е циганин*, обаче е много работлив“. Като „имаш страхотно чувство за хумор, особено като за жена„. Или като „готин човек е, няма да кажеш, че е гей“. Или в оксиморона „аз нямам абсолютно нищо против чалмите и резняците“*.
Проличават си особено ясно и в обидите. Когато кажеш, че някой политик „лъже като циганин“* или „върти педалски номера“*, може би нямаш намерение да обидиш група хора, обединена по даден показател, но все пак го правиш. Независимо дали след това ще уточниш, че ти не влагаш смисъла на съотвения етнос, сексуална идентичност, или каквото е в случая, твърдението ти съдържа имплицитна изначална погрешност, негативна конотация, един вид диагноза, в това да бъдеш например ром или хомосексуален. Приписва забелязаните у политика отрицателни качества на цялата спомената неперсонифицирана група хора. Също както предупреждението „не бъди жена“ в различни контексти може да означава „не бъди страхлив“, „не бъде твърде емоционален“, „не бъди претенциозен“, „не бъди разглезен“, „не бъди твърде мек и жалостив“, дори „не бъди глупав“ и изхожда едновременно от три презумпции – че предпазливостта, чувствителността, известната придирчивост, съчувствието или доверчивостта са непременно лоши човешки качества, че жените непременно ги притежават, и че мъжете, които ги притежават, стоят по-долу от останалите мъже, иначе казано, долу при жените.
Защитаването на такава теза често води до серия от язвителни подмятания към теб самия, тип „добре, защитавай ги твоите хора педалите“*, „знаеш ли какви са ги свършили пак твоите приятели малцинствата“, или „заради твоите хора бежанците се надигнаха крайнодесни вълни из Европа“, без да се съзнава, че самата идея за „мои“ и „твои“ хора противоречи на хуманността и че позициите в подкрепа на дадена общност идват поради необходимост, а не поради някаква лична симпатия, каквато сама по себе си би била дискриминативна – да харесваш един човек само заради това, че принадлежи към определен етнос, е наравно безумно с това да не го харесваш заради същото.
Съзнавам колко досадно, товарещо и инвазивно може да бъде регулярно да чуваш „това е обидно“, „това не е смешно“ и „това е дискриминация“. Тези константни корекции понякога дават усещането за навлизане в личното пространство, за ограничаване на свободата ти на изразяване, за налагане на цензура, и поради това събуждат една автоматична отбранително-агресивна реакция. Все още си спомням как в разгара на летните протести през 2020 г. се скарахме люто с моя позната заради моя публикация, в която, наред с всичко останало, казвах и че на управляващата коалиция ѝ е време да си вдига катуна и да си върви веднъж завинаги. За себе си бях сигурна и продължавам да бъда, че в действието „вдигане на катун“ не виждам и не влагам нищо специфично ромско, по-скоро действието, известно още и като „вдигам гълъбите“, „сгъвам въдиците“, „разтурвам седянката“ или „свивам си дърмите“, което извършвам, когато си тръгвам от плаж, пикник, палатки или екскурзия. Но съм сигурна и друго – че и аз, и тя можехме да сме малко по-разбрани и емпатични в този си спор и с днешна дата може би щяхме още да си общуваме, предвид че всъщност споделяме доста идентични ценности. Защото, както е популярно да се скандира, предимно от лявата страна на някои правозащитни протести, „расизмът не е мнение, а е престъпление“, и аз съм категорично съгласна с последното, но виждам и липсата на общностен консенсус около дефиницията както за расизъм, така и за производни и близки нему омрази. И дори тези от нас, които мислят и вярват, че не това ни е най-големият проблем, могат да си дадат сметка, че е проблем, който, за разлика от редица други, може да се реши на базата на лична саморегулация, за да могат консенсусите и решенията на общите проблеми също да се търсят по-лесно общо.
Защото, докато си говорим кое е смешно, реалността все повече наподобява един особено изобретателен и заплетен политически виц. А когато живееш в политически виц и сведеш себе си до негов персонаж, всъщност не е особен източник на гордост и предразсъдъци това дали ще си Бай Ганьо руснака, Бай Ганьо американеца, или Бай Ганьо българина.
*С оглед илюстриране на тезата си, на места си позволявам да цитирам дословно думи и изрази, които не намирам за част от цивилизованото човешко общуване.
Вижте още:
Обръщения, предположения и докосвания: Невидимите прояви на микроагресия към жените в офиса
