Невероятният, ирационален ужас, който клоуните предизвикват у някои хора, не е нещо ново. Самите клоуни също го знаят добре и въпреки, че обвиняват Стивън Кинг за него, подхождат внимателно, защото неочаквано вместо смях, може да предизвикат ужас.
Наистина ли обаче само Стивън Кинг и страшната история за Пениуайз от "То" са виновни?
Всъщност, преди Стивън Кинг да разкаже за Пениуайз, за клоуни разказва Чарлз Дикенз в "Посмъртни записки на клуба Пикуик". Книгата излиза през 1836 година, а по-късно той редактира посмъртно биографията на Джоузеф Грималди - клоун, чиято лоша слава се носи из Лондон. В същото време Грималди се смята за баща на съвременния клоун. Така заедно с идеята за тъжния клоун, идва и тази за злия клоун.
Някои твърдят, че всичко е започнало с ареста на серийния убиец Джон Уейн Гейси през 1978 г., когато станало ясно, че той се е обличал като клоун. Гейси убива повече от 30 младежи и е осъден на смърт.
Коулрофобията, или страхът от клоуни, е широко признат феномен. Проучванията показват, че този страх е налице както сред възрастни, така и сред деца в много различни култури. Анкета от 2016 г. установява, че американците се страхуват повече от клоуни, отколкото от терористична атака. Самият Джони Деп призна преди време, че изпитва ужас в присъствието на клоуни.
Клоуните изглеждат различно - гримът крие самоличността и емоциите им, прекалено големите устни и вежди изкривяват лицето, гримът може да доведе до смесени сигнали, ако например клоунът има нарисувана усмивка, но е намръщен. Това е търсен ефект, но засилва чувството на несигурност в негово присъствие. Твърде големи очи, неестествено кръгъл и червен нос, невъзможна прическа, огромни обувки... Всичко в клоуните е в повече!
Освен това, клоуните са силно непредсказуеми, а често и пакостливи, което кара хората да се чувстват неспокойни - ще ви полеят ли с вода, или ще ви дадат цвете?
Учените установяват, че точно невъзможността да видим "истинските" им лица и да предвидим намеренията им са най- определящите фактори, които подхранват този страх. Според тях всичко се крие в тънката граница между смешното и страшното.
Друг аспект, който буди въпроси за колективната памет, е историческият факт, че в миналото като клоуни са се изявявали хора с увреждания или ментални проблеми. Още в древния свят на тях им е било позволено да обсъждат публично, да обиждат и дори да удрят безнаказано хора от всички прослойки на обществото. Потенциалната заплаха да станат обект на подигравките им кара хората да ги възприемат като опасни и това остава като отпечатък върху тях и до днес.
"Ако погледнете по-широко историята на клоуна, той винаги е бил двусмислена фигура. Понякога се смеят на себе си, понякога се смеят на вас - понякога те са жертвата, понякога вие сте жертвата. Грешка е да се пита кога клоуните са станали лоши - защото те никога не са били "добри" по начало", казва писателят и изследовател Бенджамин Радфорд, автор на книгата "Лошите клоуни"(2016 г.).
