Този въпрос си задавам, докато за пореден път се разхождам из крайно разхвърляния си дом, който от над месец се опитвам да вкарам в ред.
Замисляли сте се, когато си седите на дивана: от къде се взеха всички тези вещи?
Потребителският подход все по-уверено превзема света ни и от всеки ъгъл ни убеждават, че имаме нужда от нещо. Напоследък - от изкуствен интелект, който да мисли вместо нас, че да не се мъчим. Домовете ни се управляват от Алекса и Сири.
Къде сме ние?
Скрити в черупките си на хора, притъпяващи емоциите си пред телевизора, телефона или под одеялото, с чаша вино в ръка или огромна порция вкусна храна, която да ни помогне да забравим колко нещастни сме всъщност, колко ужасен е бил денят ни и колко точно не понасяме работната си среда.
В какво се превърна животът ни? Кои са старите боклуци? От къде се взеха в такива количества?
Това са всички онези вещи, които не ползваме, не обичаме, не ни вършат работа, дори ни създават напрежение, връщат ни към неприятни моменти и спомени, но ние упорито ги държим.
Държим ги, защото си мислим, че е по-лесно да ги влачим, пренебрегваме и да не предприемаме мерки. По същия начин, по който пренебрегваме натрупалите се мазнини и първите сигнали на по-тежки заболявания, защото е по-лесно да махнеш с ръка и да се надяваш, че с времето ще минат.
По същия начин по който пренебрегваме и потиснатите си с години емоции.
С времето всичко се оправя, но понякога и времето не може да ни спаси, когато твърде дълго сме замитали под килима старите си болежки и проблеми.
Трупаме проблеми, трупаме вещи, те водят до още проблеми, а те - до още вещи.
Перфектният омагьосан кръг, в който се задушаваме и изнемогваме.
Домът винаги е бил отражение на вътрешния свят - претрупан и разхвърлян дом е сигнал за претрупан и разхвърлян вътрешен свят, за неосвободени емоции, за непреживени чувства, за разпиляна в различни времеви моменти личност, на която й е трудно да се събере и да присъства тук и сега.
Понякога се чудя колко "минало" може да понесе един дом.
Колко "минало" можем да понесем ние самите?
Казват, че за да дойде нещо ново, трябва да пуснеш нещо старо, но как като във всяка вещ спомените са живи?
Искам да ви разкажа историята на един тостер.
Малка и глупава вещ, но като цяло издръжлива, освен ако не сте си взели някоя пластмаса за 10 лева от пазара.
Мой приятел, около 30 годишен, притежава един такъв тостер - около 60 годишен, и може само да си представите колко е силна тяхната връзка.
Сега си представете, че този тостер е единствената останала вещ от детския му дом, който е изгорял и в който не може да се върне. Представете си още, че и семейството, с което е отраснал, вече го няма. Има го обаче тостерът и това е всичко.
С колко от вещите си имате такава връзка? За колко от тях, ако се счупят, бихте си поплакали тихо и дълго?
Да, разбира се, това са само вещи и аз съм един сантиментален Рак или просто съм гледала твърде много "Красавицата и звяра", но нима не е всичко около нас енергия, и не трепти ли всяка наша вещ с нашата вибрация?
Както е казал Веселин Ханчев:
" За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори."
И да, този текст носи повече въпроси отколкото отговори, но само когато си зададем правилните въпроси, можем да тръгнем в правилната посока.
