Колко пъти сме изричали тази фраза пред приятели, познати или потенциални любовни партньори...
В повечето случай става въпрос за проста размяна на учтивости или на надежди, особено когато току-що сме се запознали с някой, заформила се е някаква приятна връзка и не сме все още съвсем готови да я пуснем.
Е, на мен ми се случва често.
По-лошото е, че доста от тези хора реално започват да правят планове - еми, да ми дойдат на гости.
Когато се върна обаче към ежедневния си ритъм на живот, това е голям стрес за системата.
Особено за човек, който е свикнал да живее сам, обича личното си време и пространството - посрещането на гости може да бъде голям бич.
Затова изготвих кракът гайд с 3 категории хора, които да не каним на гости:
1. Хора, с които току-що сме запознали
Тази категория е малко по-широка. Тук влизат както хора, които сме срещнали докато сме пътували, така и познати и роднини, които обаче не познаваме добре.
Какви са рисковете? Разбира се, не говоря за това просто някои да дойде за кафе или обяд, въпреки че и това може да е много натоварващо.
Говоря за случаите, в които сме изръсили нещо от типа на - "Разбира се, като дойдеш в България/ моя град, имаш къде да останеш".
Добре де, ама за колко време ще останат? Какво ще правите в това време? Вие на работа ли сте или нечии личен гид-разводач? Какво се случва?
Проблемът е, че често не е съвсем ясно и има огромно разминаване между очаквания, възможности и реалност.
Дори поканата да е съвсем искрена, не винаги можем да осигурим това, което другата страна си представя.
Това важи с особена сила, когато са намесени и някакви културни различия, както и разлика във възраст или статус. Затова май по-добре да внимаваме кой, кога и защо каним така "невинно", защото току виж взели, че дошли.
2. Хора, към които имаме романтичен интерес
Това понякога звучи като добра идея. Определено често е вълнуваща идея, какво обаче се случва, когато една такава покана дойде твърде рано в отношенията, преди още да знаем накъде отиват? Истината е, че може да бъде напълно унищожителна за едни отношения в зародиш.
Изкушенията са твърде много, неизвестните също.
Неслучайно мотото на цяло едно поколение е "Нетфликс & чил". Проблемът е, че същото това поколение е измислило и затънало в т.нар. ситуейшъншипс (от англ. Situation- нещо подобно на връзка, което обаче не е нито връзка, нито нещо друго, неопределно), които имат меко казано натоварващ и изнервящ характер.
Така че си мисля, че за да си избегнем главоболия, в тези случаи също бихме могли да си спестим поканата.
3. Хора, с които не споделяме еднакви ценности и разбирания
Това са всички онези хора, с които някога сме били приятели или сме си мислили, че сме приятели. Приятелства, формирани в тинейджърските или студентските ни години, които обаче не са базирани на общи разбирания за живота и интереси, а на общи понякога вече отминали травми.
Трудно е да пуснем идеята, че някои ни е близък, особено когато с години сме го наричали приятел. Какво се случва обаче когато тези хора ни дойдат на гости?
Различията ни се уголемяват и умножават като в криво огледало.
Така преди години ми се наложи да обяснявам на "приятелка", че не, някак си не съм окей с приятеля й да правят секс на спалнята ми. В крайна сметка си взеха хотел.
Да отидеш на гости на някого е специално преживяване или поне би следвало да бъде, ако отправената покана е искрена.
За повечето хора домът е съкровено пространство.
Дава ти се възможност да надникнеш дълбоко зад преградите и маските на хората, да наблюдаваш малките им ритуали и навици, любимите им вещи и спомени.
Поканата в нечии дом е като покана в сърцето им. Особено откакто използвам платформата на Couchsurfing, научих много за различните подходи на хората към това да бъдат домакини, както и към това да бъдат гости. Този тип опит те учи да уважаваш чуждите граници, както и да отстояваш своите.
Може би с годините съм станала много нетолерантна или твърде много защитавам времето и пространството си, но в крайна сметка защо трябва да се примиряваме с неща, с които не сме окей, дори и за кратко?
Казват, че дяволът е в детайлите. Затова си мисля, че няма нищо по-унищожително от малкия компромис. В крайна сметка цената си я плащаме сами.
