Мъжете, които предизвикват мъжкото
Тази година е годината, в която Димитър Воев - българският представител в "Клуб 27" - щеше да навърши 60 години. Мислех си за него и на 21 май, когато беше рожденият му ден.
Мисля си за него и сега, около 07 юни, когато концертът "60 години Димитър Воев" събира отломките на Нова Генерация, Ревю и Тангра.
Купих си билет още преди месеци и го очаквах досега с нетърпението, с което човек може да очаква бледата сянка на нещо прекрасно, което така и не е успял да обожава в истинския му пик.
Воев е един от идолите ми в живота - и в музиката, и в писането.
Често си мисля как щеше да се чувства той по отношение на днешното общество, какво щеше да мисли за нещата, които се случват по света и у нас. Много бих искала да можех да го попитам.
Именно затова той е отговорът ми на онзи популярен опознавателен казус за обсъждане "с кого би вечерял, ако можеше да вечеряш с един човек на този свят".
Наскоро, докато си подбирах снимка за възпоменателен пост, който исках да публикувам за него, съзнателно или не, се спрях на една конкретна, на която той е с ярко червило, относително андрогинни осемдесетарски дрехи, черни очила, дълги кичури, подаващи се под елегантна барета, и изрисувани с флумастер по тялото слънца.
Неволно си помислих, че и днес, дори може би повече отколкото тогава към края на 80-те, биха се намерили немалко хора, които с удоволствие биха пребили на улицата човек с подобна визия и стайлинг.
И още по-лошото: биха се намерили още повече хора, които да ги аплодират в социалните мрежи за това - защото той е дръзнал да им предизвиква нормата. Норма, поддържана и мултиплицирана от страх и конформизъм; от ужас да не би някой да "си помисли" нещо за тебе и битият да си ти.
Както мой приятел, басист на банда, има навика да ходи с черен лак за нокти, а разни късоврати момчета с еднакви ръбести черни дрехи - да обикалят на групички като клонирани и да го агресират, най-малкото вербално, когато го засекат в градския.
А други мои познати имат още по-лошия навик да питат "ами той защо ходи с черен лак из града, защо не се пази, не знае ли в какъв свят живеем" и по този начин да обръщат отговорността към него, вместо към настоящите и потенциални насилници.
Там е работата - моят приятел с черния лак знае каква е "нормата", която ни се налага, и аз знам, и вие знаете, и съм убедена, че Воев е знаел.
Струва ми се, че именно за тази "норма" той е написал онова своето емблематично "Човек със анцунг грухти през града, с дебел пръст ме сочи на свойта свиня и те любезно на смърт ме осъждат, а своето семе в "Москвича" развъждат... Ленски и Болев останаха само на камък, славеят на Славейков паниран е по-сладък, а ваш'то сърце се разтваря в чиния за "сръбско", "хеви метал" и гроздова ракия" в своята "Патриотична песен".
Нормата е грубост, агресия, налагане върху другия.
Нормата е черно - но не готическо черно, нито дарк уейв или постпънк черно, а черното като белег на липсата на въображение, на личен стил или на каквото и да било желание да мечтаеш в цветове.
Черно, на което дъгата му е гейска. Черно, което идва като лошо предзнаменование, когато върви срещу теб по тротоара. Особено ако е безлюдно. Особено ако черното е заобиколено от другите си черни съучастия.
Ако тази норма се асоциира с представата за мъжко в съвремието, а и не само в него, то ми е много по-лесно да си обясня защо винаги съм харесвала такива мъже, каквито харесвам.
Слаби и скулести, дългокоси, донякъде андрогинни, ярко облечени, танцуващи, пишещи, пеещи, плачещи, смеещи се на висок глас, но не за сметка на някого, индивидуални и със сигурност не изплашени до смърт от идеята някой да носи ярко червило, молив за очи или лак ноктите. Пък било то и този някой да са те самите.
По-секси е от фитнес бицари, затворени в мениджърски ризки или черни униформи на локален хулиган.
Секси е не по физическия, а по менталния начин, защото показва, че съответният мъж знае достатъчно добре мястото си, качествата си, позициите и стойността си и не изпитва нито нужда да ги доказва пред някого, нито комплекс, че може да му бъдат оспорени.
Не се нуждае да идва с енергия на агресор, питбул с рязана опашка, затворнически татуси, кофти намерения и няколко клонинга, които да му пазят гърба, докато рита паднали в буквалния или в преносния смисъл.
И не се страхува да е себе си сред такива клонинги, с всички потенциални последствия от това. Надживял го е.
По дрехите посрещат и има защо да е така.
Води се повърхностно, а изобщо не е - външният вид е изборът на човек как да брандира себе си пред света. И в един свят, в който "клонираните атакуват" с черни тениски, къси вратове и намерения да те унижат и пречупят, е по-добре да избереш да си човека, който живее в мир със себе си, но е и с нормата, когато тя е абсурдна.
Като Митко Воев.
