Ясно си спомням как една съботна сутрин излязох от вкъщи в бързане за баскетболния мач на сина ми и бях толкова бясна, че ми се прииска да вдигна прозореца на колата, да избягам и никога повече да не се върна. Бях поискала от своя (тогавашен) съпруг да пусне прахосмукачката, докато изляза да потичам. Бях се върнала вкъщи и бях установила, че не е успял да се справи с това. Да не говорим, че децата все още стояха по пижами и гледаха телевизия.
Това означаваше, че имах един час, за да се приготвя, да оправя трите деца и да изляза от вкъщи, оставяйки всичко в кучешки косми (имахме две кучета по това време) и да се прибера след това, за да изчистя.
Уикендите бяха време, в което разчитах, че ще мога да се отида за малко на разходка или да потичам, тъй като мъжът ми ще седи вкъщи с децата и ще се грижи за тях.
Постоянно аз ги приготвях за училище – правех го всеки ден, след това работех, след това вършех домакинската работа, докато той беше зает навън със семейния бизнес. Исках да мога да му разчитам да ми влезе в положението за един час през съботните сутрини, така че да мога да се сглобя – но никога не се получи. Беше нещо, което не съм очаквала, че ще се наложи да помоля, но и нещо, за което ми се струваше, че моят партньор би трябвало да се досеща.
Всъщност беше такова усилие да го карам да помага, че понякога спестявах енергията си и просто го правех сама.
Винаги бях толкова разочарована, когато виждах, че той просто решава да не направи нещо, защото е „прекалено трудно“ или защото „децата са щастливи“ и той не искал да ги безпокои.
Това ме караше да се чувствам така, сякаш не съм важна и той не иска да вложи никакво усилие да улесни живота ми или да ми позволи почивка от ежедневните неща, които правех всеки ден.
Много мъже ще се правят на глупави или ще се държат така, сякаш не е голяма работа, или ще ви заблуждават, казвайки ви да се успокоите. Но аз казвам, че това са глупости. Това е чист мързел.
На жените наистина им омръзва шибано много постоянно да казват на партньорите си какво трябва да бъде направено, как те могат да им помогнат или постоянно да ги молят да направят неща, които те би трябвало автоматично да правят, защото – алооо, споделят същите тези четири стени.
Един следобед слушах Опра, докато приготвях вечерята и се грижех за трите прохождащи, когато чух един психолог в шоуто да говори за проблемите на брачните двойки.
Съпругът не разбираше защо неговата жена му е толкова бясна за това, че не е сложил нова ролка тоалетна хартия, след като е използвал последната.
„Не е до тоалетната хартия“, обясни психологът на съпруга. „А е защото отново и отново неглижираш молбата й“.
Тогава за първи път успях да формулирам защо ме докарва до бяс, когато виждам нещата, които мъжът ми можеше да свърши, но предпочита да не свърши. Ядосвах се, защото той продължаваше да не ги прави – отново и отново.
А кой трябва да изчисти всичко след това? Другият родител, ето кой.
В една своя публикация за връзката между оставянето на съдовете в умивалника и развода, специалистът по разделите Матю Фрей разбива на съставни части истинската причина, поради която двойките се карат за привидно малки неща.
Относно малки действия, като например оставянето на чашата в умивалника, Фрей казва: „За съжаление, повечето мъже не знаят, че тя НЕ се кара заради чашата. Тя се кара заради признанието, уважението, оценяването и заради любовта му.“
Лесно е за човек, който не го интересуват съдовете или прането, да остави хаос, да се въргаля наоколо и просто да се прави, че не осъзнава, че съпругата ще свърши работата.
И точно тогава става опасно.
Както пише Фрей: „Разбирам, че когато оставя тази чаша в мивката, а не в миялната, това я наранява – буквално й причинява болка – защото й се струва, че аз просто съм казал: „Хей, не те уважавам или не оценявам твоето мнение. Да не отделя 4 секунди да сложа чашата си в миялната е по-важно за мен, отколкото си важна ти“.
Не става дума за предмета, който е наоколо. Става дума за това какво означава той.
Когато моят бивш съпруг правеше такива неща (което беше прекалено често), това ме ядосваше, защото не се чувствах уважавана, не се чувствах виждана, сякаш не му пукаше и сякаш той беше мое дете, вместо мой съпруг. Това доведе до липсата ми на интерес към него, което сериозно се отрази на сексуалния ни живот.
Всички тези неща в комбинация бавно съсипаха нашия брак. И не, не беше толкова просто, колкото формулата: „Ти остави чашата си отвън, няма да правя секс с теб – и ето край на брака ни“.
Ние не искаме да бъдем родители на партньорите си. Искаме да се чувстваме равностойни.
Имаше някои неща, които бяха наистина важни за моя бивш, които аз не разбирах, като неговата любов към карането на кану. Мразех да ходя с него, но го правех, защото беше щастлив да го ходим на кану семейно.
Той също така обичаше рецептата ми с пиле, която отнема много време, но аз я правех заради него – защото беше едно от нещата, които правех, за да му покажа любовта си. Трудно е да се поддържат такива отношения, ако не получаваш поне малко от тях обратно.
Ние не искаме да бъдем мениджъри на съпрузите си. Да казваш: „Просто ми кажи какво да направя – и ще го направя“, когато бракът е вече във финалната си фаза, не променя нищо.
Не сме ви родители – ние сме вашият партньор в живота.
Вижте още:
*Оригиналната публикация може да се прочета на сайта ScaryMommy.com
