Разказът "Неуловимото нещо" на автора на Mamamia Диана Юсколова беше отличен с най-високата награда в категория "Кратка проза" в Националния конкурс "Майко моя, моя Богородице".
Конкурсът се провежда за пета поредна година със съдействието на община Хасково и тази година събра участията на над 80 автора от цялата страна, оценявани от независимо жури.
Разказът е част от книгата "Страничен шум", издадена през 2018 г.
Диана майсторски представя припознаването в близкия човек - което, както знаем, остава дълго, след като човекът ни е напуснал физически...
***
НЕУЛОВИМОТО НЕЩО
Татко си отиде отдавна. Всъщност, не толкова отдавна, само няколко години са минали, но имам чувството, че са векове.
Отиде си внезапно, без предупреждение, боледуване или оплаквания, сам. Сигурно така е трябвало, или не е трябвало, но се е случило... Може би заради сърцето, заради цигарите, заради живота или липсите в него...
Мина време, а все още го търся в другите.
Сърдя му се, задавам му хиляди въпроси, на които знам, че няма да ми отговори - защо не отиде на лекар, защо не каза нищо, защо ме остави без себе си...
Припознавам се - всеки прегърбен, прошарен мъж на възраст ми прилича на него. Особено ако е с дънки и светла риза, особено ако пуши... Такива са си те, възрастните мъже, приличат си по нещо неуловимо, прегърбено и прошарено като самите тях.
Не мислех за татко тази сутрин, точно тази сутрин - не.
От пролетното слънце, от мислите за моите неща - мисълта за татко понякога избледнява, отстъпва назад. Ако всеки носеше със себе си в трамвая своите призраци...
На седалката с лице към мен седи прошарен, възрастен мъж, но не видях в него неуловимото нещо - сигурно, защото не пушеше, или заради костюма.
Той гледа далеч, през мен, през останалите пътници, или не гледа, а просто чака да свърши времето, да дойде неговата спирка, или да завали...
Чета някакво криминале, зяпам през прозореца на трамвая, изобщо, старая се да не върша нищо съществено, както е редно докато пътуваш към работното си място, което гладно ще се втурне към теб и за секунди ще изяде всичкото ти внимание и добронамереност. Такива са те, работните места, само чакат да се появиш...
Затварям книгата, ставам и внимателно се отправям към вратата - моята спирка се задава в далечината. И тогава се случва: изведнъж погледът на възрастния човек се променя, става тревожен и уплашен - и се заковава в мен. Непознатият сграбчва ръката ми и трескаво вика:
- Къде отиваш? Къде?.. Ти къде отиваш?? - настоятелно, отчаяно едно такова, сякаш го изоставям на произвола на безумната съдба най- коравосърдечно...
Признавам, обърках се. Даже малко се уплаших, а това не ми се случва често. Не се сетих да издърпам ръката си, взех да бърборя:
- Извинявайте, аз... на работа отивам, закъснявам...
- Кога ще си дойдеш? - прекъсва ме дядото и трескаво търси очите ми, сякаш от това зависи живота му, даже не само неговия, ами на цялата вселена. И понеже никога, ама никога не ми задават такъв въпрос, дори като дете не ми го задаваха, аз окончателно се обърквам и бърборя:
- Ами като свърша, веднага се прибирам... Нямам други неща, рано ще свърша сигурно, навреме...
Усещам, че нечии студени пръсти ме докосват по рамото съвсем леко. Поглеждам - жената, която стои до дядото.
- Недейте! - казва тя тихо, успокоително. - Дъщеря му почина преди години и той все така си пита, ако някой му заприлича на нея... Не се оправдавайте, вършете си работата, той ще го преживее все някога. Вървете, вървете си спокойно...
Възрастният човек се успокоява от гласа ѝ, пуска ръката ми.
- А аз къде отивам? - пита я той, вече съвсем объркан.
- Ти отиваш на лекар! - казва жената с най-уравновесния и спокоен тон, който съм чувала в трамвай...
Някъде в тези минути сигурно съм видяла в непознатия дядо неуловимото нещо и кой знае защо, ми е заприличал на татко.
Татко, който всъщност никак не приличаше на този старец, и никога не ме е питал кога ще си дойда, въпреки огромната обич, която тихо светеше между нас винаги. Татко, който пушеше като комин и никога не носеше костюми. Татко, който си отиде сам, без да ми каже нищо...
И забравих да сляза на спирката си, въпреки че закъснявах. Слязох на следващата, заедно с жената помогнахме на стареца да преодолее стъпалата. Тъкмо да пожелая "Приятен ден!" по навик, и той пак впива настоятелно, отчаяно и объркано поглед в очите ми:
- И да не закъсняваш!!!
- Няма! - казвам аз, успявам да се усмихна някак и си тръгвам по пътя.
От друга страна, знам ли, може би вече закъснях непоправимо...
