Не се тревожете, учителите всеки ден изземват ножове от учениците.
След два поредни дни, в които едно дете загина, едно беше обвинено в убийство, едно беше ранено с нож, а друго го рани и беше задържано, днес, поне до момента, не се е случил подобен инцидент.
При положение, че образователният министър спокойно съобщи, че учителите всеки ден изземват ножове, липсата на инцидент в днешния ден би трябвало да се определи като успех.
От своя страна директорката на 94 СУ "Димитър Страшимиров" в столичния кв. "Христо Ботев", където 14-годишен нарани 12-годишен, докато си играели тихо и мирно в голямото междучасие с нож тип "пеперуда", също никак не се впечатли нито от факта на нараняването, нито от ножа.
За нея сякаш беше по- важно, че не е имало конфликт, а нараняването е станало случайно.
Иначе - нож в училище, какво ли чак толкова е станало?...
От трета страна СДВР категорично заяви, че София е спокоен град, няма данни за ръст на детската престъпност или въобще за някакъв проблем с децата ни, защото два инцидента между които няма връзка не означават ръст на престъпленията.
Министърът на образованието пък ни уведоми, че "обществото разчита на образователната система преди всичко да възпита децата", поради което в училищата не бива да има детектори за метал.
На мен някак ми се струваше, че обществото разчита най-вече системата да образова децата, но както и да е, все пак има родители, баби и дядовци, Гугъл и какво ли не...
В училище спокойно бихме могли да се възпитаваме, докато си играем с ножове и боксове.
Едва ли има родител на 15-годишен малчуган, който ще приеме за нормално наличието на нож в чантата му за училище.
Всички знаем, че това е вик за помощ.
"Лошите момчета" често излъчват увереност, бунт и решителност, но в същото време те просто искат да се отличат, да привлекат внимание, да демонстрират сила и независимост.
Не защото са особено силни и независими, а защото такава е възрастта им.
И ако ние - родители, учители, общество, се отнасяме към техните опити за пресичане на граници с безразличие, то значи, че граници просто няма.
Ножът и употребата му са едно много специфично нещо, което изисква специфично мислене, контрол, тренировка, познания.
Няма нищо лошо в това детето да може да работи с нож, да си отреже филия хляб и да си издялка пръчка.
Лошото идва когато му хрумне да демонстрира, да показва умения и да решава проблеми с него.
Защото оръжието никога не е играчка - никое оръжие, дори шарено и пластмасово. За да са в безопасност, децата ни трябва да го знаят.
Нито училището, нито улицата, нито молът са "сигурни" места, такива просто вече няма, свършиха.
Няма безопасни ножове, няма "щадящи" приказки, на света съществуват лоши хора и ако това е "голямата тайна", която пазим от децата си - в какъв свят ще ги пуснем да съществуват утре?
Никой не е защитен никъде, но това не означава, че трябва да си затваряме очите пред съзнателните прояви на агресия и нездравите опити за себеизтъкване.
Тревогите на родителите са основателни, но всичко опира до начина на мислене, който формираме у децата си.
Не можем да дадем повече, отколкото имаме като хора и като общество.
Оказва се, за съжаление, че нямаме много, а децата ни са най-ценното, с което разполагаме.
Да удариш - с нож или без нож - не решава проблемите, да проявиш агресия или да демонстрираш сила изобщо не е "яко", има последствия и обикновено те са тежки.
Само че, когато казваме това на децата си, трябва да си вярваме, за да сме достоверни. Защото децата са безпогрешни детектори на лъжи.
И ако виждаме други модели в ежедневието си, ако се страхуваме и подминаваме мълчаливо агресията, ако самите ние предпочитаме демонстрацията на сила пред взаимния компромис - какво да очакваме от децата?
С времето, с преживените болки и загуби, човек разбира, че стабилността, уважението и контролът върху обстоятелствата са по-важни от бунта и драмата, от ножовете и уличните боеве.
Но дали всички стигаме до тази точка?
