Помните ли преди няколко години, когато горя Нотр Дам, и хората се счупиха да споделят една картинка с гладно африканско дете на тема колко е лицемерно човечеството, че дарява за Нотр Дам, вместо за това дете, което е гладно. Сред моите тогава в пъти повече контакти в социалните мрежи имаше двама-трима такива души и аз реших да ги попитам дали имат желание да дарят нещо за децата в Африка и да ги насоча къде биха могли.
На въпроса си получих отговори в стил: „то ние тука понеже сме се оправили с нашите бедни деца и гладните ни пенсионери и здравеопазването, че Африка ще оправяме“. Окей, предлагам, дай тогава тука нещо да дарим – за деца, за пенсионери. Нямаше как да стане – то тука с нашите заплати на работа… Добре, казвам, дай да идем да доброволстваме някъде, за това пари не се изискват – няма как да стане, много заети, много работа срещу тия никаквите заплати. Добре, казвам, тогава кой какво ти пречи къде дарява и с какво се занимава – то въпросът, видиш ли, принципен, пък и то тука у нас проблемите на място са работа на държавата. Добре, казвам, дай да ходим да протестираме срещу кофти социалната политика на държавата – „бааа, кви протести, то тука само за гейовете и за малцинствата се протестира“. Добре, казвам, организирай да се протестира за нещо друго, аз ще дойда – „няма как да стане, то нищо не става, Лора, с протести“. С какво става, питам? С образование. Откъде туй образование? Мълчание. Дай, предлагам, да те запозная с едни хора от едно НПО, дето се занимават с образование, пичове са, нещо да помогнеш – „аааа, кво е туй НПО, кой го знае откъде му е финансирането“.
Ситуацията ми напомни как като студент работех като доброволец в една кухня за бедни. Най-вече пенсионери идваха, малко бежанци из „Овча купел“, някой и друг алкохолик. Тогавашен мой близък много обичаше да се ядосва на света и да вади риторики в стил Христо Смирненски от позицията на стола, на който играеше League of Legends. Поканих го да дойде с мен в кухнята, неколкократно. Накрая ми каза „аз не съм, Лора, като тебе безчувствен човек да ходя там при хората и да ги гледам как страдат, без да ми пука, затова няма как да дойда с тебе“. След години и той си беше качил снимката с Нотр Дам и африканското дете. Него нищо не го питах.
„Ама защо помагате на тия, а не на ония?“ е психика на механджийския герой. Той си мърда пръста само по клавиатурата, за да съди хората, които всъщност си мърдат пръста – който както и за каквото може, в каквото вярва.
Години наред едни и същи въпроси – ама правата на гейовете ли са ни най-големият проблем? Ама съдебната реформа ли ни е най-големият проблем? Ама Гешев ли ни е най-големият проблем? Ама екологичното равновесие ли ни е най-големият проблем? Ама бежанците ли да оправяме, те ли са ни най-големият проблем? Ама Детската болница ли ни е най-големият проблем? Ама малцинствата ли са ни най-големият проблем? Ами сега украинците ли ни станаха най-големият проблем?
Не, приятелю, ти, дето много питаш, ти си.
*Текстът е препечатан с минимални корекции от Facebook профила на автора.
Вижте още:
