Честит имен ден на любимия ми град, на всички софиянци, включително и на онези, които са тук само телом
Аз съм софиянка. Не, това не е аномалия - софиянци се водят цели 20% от населението на страната, тоест всеки пети.
Но аз съм от онези софиянци, които могат да кажат с ръка на сърцето, че за мен лично няма по-добър град за живеене в България.
Аз съм от онези луди, които казват, че обичат София гласно и чувствам, че това ми е позволено само на този ден, който е празник на столицата. Иначе съм забелязала, че тази констатация много дразни другите... софиянци.
За съжаление ние, обичащите града, сме малцинство сред живеещите в него, а да изразяваш любов към столицата изглежда подозрително в очите на всички, които пребивават тук, но не се чувстват достатъчно интегрирани. Защото сърцата им са и другаде и си милеят за някой друг окръжен или по-малък град, или село, или някое местенце, в което намират своя рай.
За тях може би има други много добри места за живеене в страната.
Но за мен лично тези места са чужди.
И моята естествена любов към столицата, с всичките й недостатъци, натъртва болезнено място в тях. Защото те не възприемат София по този начин, макар и тя да е добра и гостоприемна към тях - те я усещат враждебна, конкурентна и по-скоро като място, което може да им осигури прехрана, отколкото като място, където да живеят добре и спокойно.
Дори да харесват много неща в нея, тези софиянци не я обичат. Те са негативно настроени към управлението й, към районните й кметове, недоволни са от подобренията в инфраструктурата и нямат интерес към нейните забележителности.
На тези хора, които мразят моя роден град обаче, някога аз им завиждах.
Защото бях една от малкото в началното училище, която "нямаше село", на което да си ходи през лятото. А почти всички "имаха село" и баба и дядо, които ги чакаха с нетърпение.
"Село са нямали" и моите родители като деца преди 60 години, нямали са си вече и моите баби и дядовци, които са били прогонени през 1944 година от родните си места в България и принудени да намерят убежище и анонимност в този град и да влеят живота си в сравнително кратката градска история на страната ни.
От сегашна гледна точка пристигането на тези мои предци звучи комично като историята за кораба "Мейфлауър", с който пристигнали първите заселници в САЩ. Да бъдеш софиянец няма как да се измери чрез дълга история, разбира се.
Но може да се измери с отношението към единственото твое жилище - града, от който няма как да избягаш "на село".
А аз НЕ САМО съм софиянка от онези, на които корумпираните политици се смеят и наричат "жълтопаветници" (но не могат да манипулират достатъчно добре), но съм и от софиянците, които "са привилегировани" този град да бъде техния, защото нямат друго свое място извън него.
Аз съм от софиянците, които могат да оценят плюсовете на апартамент в центъра, за сметка на новопостороено жилище в Южните квартали.
Които могат да си позволят да живеят под наем, но не и да загубят пари в новоизмислени строителни схеми.
Които знаят как се ходи на протест и са достатъчно информирани, за да бутнат мафиотското статукво, но не и достатъчно на брой, за да получат всенародна подкрепа, че дори и разбиране.
Но съм и от наивните софиянци.
От онези, които често се чудят защо този град не е обичан и от хората, заети с неговото управление.
Защо те не го ценят, защо не го харесват, защо се държат със София като с дойна крава, чиито терени, имоти, градоустройство, улици, светофари и граждани трябва да бъдат изцедени до краен предел, като в замяна им бъде дадено... нищо.
Защо София им е касичка, която трябва да бъде отръскана и опразнена, а гражданите й наказани - дали с главоломни цени, дали с непосилни ипотеки, дали с лоша инфраструктура. Или просто с лошо отношение.
А възможно ли е да се държат така със София, защото в България няма по-свободен град за живеене от столицата? Което е продължителна заплаха и дразнение за несвободните...?
Навсякъде в страната има свободни хора, разбира се, и мислещи, и смели, но няма населени места с по-независим дух и места, които да имат толкова (макар и не достатъчно в европейски план) достъп до съвременните достижения на технологии, образование и поне малко по-модерно мислене.
Живяла съм и другаде в България и има манталитетни особености, с които просто не мога да свикна. Но съм живяла и в много-много по-уредени градове.
Живяла съм във Виена по времето, когато градът водеше всички класации за най-добър град.
Последните две години австрийската столица е отстъпила мястото на Копенхаген. Но и двата града са толкова чисти, че можеш да се качиш в градския транспорт по домашни чехли и после да не внесеш никаква мръсотия у дома. Това са градове с огромни паркове, пълни с животинки, с безупречно чисти и поддържани фасади и с хора, които знаят да се наслаждават на живота, без да се карат по улиците.
Да, можете ли да повярвате?
И във Виена, и в Копенхаген хората не се конфронтират постоянно по улиците, не си изпускат нервите в задръствания, които се дължат на лошата светофарна система, но и на прекомерния брой автомобили, не се врязват с коли в автобуси, не се пребиват в дървета, докато карат нелепи за града американски автомобили, не влетяват по спирки и не блъскат деца на пешеходни пътеки.
А ако нещо такова се случи, то не е през два дни, а е рядкост от калибъра на преминаването на Хаелеевата комета.
А може би и виенчани, и жителите на Копенхаген обичат града и съгражданите си малко повече от нас, "софиянци"?
А защо ще оставя на всеки един да намери отговора за себе си.
Иначе... честит празник на софиянци. И на всички, които живеят тук, макар и основно телом.
