Дойде ли началото на учебната година, първата ми мисъл винаги е за бившия ми учител по литература в гимназията.
Той беше човекът, който посвети най-много време в задачата да ме научи да пиша текстове, в които всяко изречение съдържа своя собствена мини история.
Той беше и човекът, който веднъж дойде в клас и нарисува на дъската две успоредни прави и две пресичащи се.
В този час трябваше да изучаваме "До моето първо либе" на Ботев.
"Ученици", каза той, "ще прочетете много пъти, че това е творба за борба и революция, но рядко ще ви кажат, че е също и творба за двама души, чиито пътища се разделят, защото не гледат в една посока.
Ако не гледате в една посока с човека до себе си, няма смисъл, ученици".
Именно неговите уроци са тези, за които се сещам редовно в ежедневието си, защото са ми нужни и до ден днешен.
Помня и как един понеделник, след като предната вечер бяха излъчвали "Зеленият път" по телевизията, той предложи да обсъдим филма и паралелите му с историята за разпятието, вместо да караме часа си по програма.
Иска ми се с в училище да бях имала повече такива уроци.
Наскоро научих от свой приятел от Финландия някои подробности за тяхната образователна система.
Как в училището им още от ранна възраст е имало класове, свързани с личното здраве - и физическо, и психическо. И те са обхващали всеки възможен аспект, за който човек би се сетил. И хранене, и движение, и вече в подходящата възраст образование за сексуална безопасност, включващо и въпросите за съгласието.
Или как са имали избираеми предмети, свързани с религии, но от гледна точка на социалното и историческо значение на религиите във формирането на обществата.
Преподавало се е и за атеизма, а учениците, които не искат да изучават религия, са можели да избират етика.
Имало и гражданско образование.
Имало и огромна спортна база с всякакви опции за физическа активност, според интересите и възможностите на всяко дете. И разнообразно хранене, осигурено от училището.
Завидях му, не съм сигурна дали беше благородно.
Като цяло не се оплаквам от училищата си, но и мисля, че можех да науча много повече от тях.
В ден като този е най-подходящо да си помечтая с какви допълнителни знания би ми се искало да бях излязла от образователната ни система. Не само аз, но и всеки млад човек след мен.
Когато учехме за героична си и славна история и за това колко древен и велик народ сме, ми се иска да ни казваха, че всяко дете по цял свят изучава същото за своя народ и за своята страна, и че никой никога не би могъл да докаже, кои са по-прави от другите.
И че аз и тези деца си приличаме повече, отколкото се различаваме, защото всички заслужаваме семейство, мир, подслон и безопасност. Че децата не сме врагове помежду си, а това си е някаква глупост на недораслите възрастни.
Иска ми се да бяхме чели повече автори от цял свят.
Както и повече съвременни български автори, заедно с чиито творби да можем да си обясним по-лесно комплексния и объркващ свят около себе си. Литературата да не се простираше до един конкретен тематичен коловоз и отрязък във времето.
Щеше да е хубаво и учебникът по история да не свършва рязко през 1944 г., с един постен и безкръвен урок, до който обикновено дори не стигахме.
А след него до момента на нашето раждане и живот сякаш никога да не се е случвало нищо.
Ще ми се да бях научила какви велики науки са физиката и химията и колко много припокриване имат с философията още тогава, а не години по-късно от книги и филми.
Вместо зубрене на формули и изпитване на задачи, да бяхме поговорили повече за самите концепции, върху които буквално се опират и света, и живота ни.
Бих искала и да бяхме научили, че спортът не е непременно състезание с победители и губещи, резервирано за малцина избрани, а ежедневна необходимост за физическото и психическото здраве на всеки от нас.
И че може да бъде много забавен и сближаващ.
Искам да не бяха ни изпитвали на думи и граматика с тефтер и червена химикалка в ръка, за да ни отчитат всяко сгрешено окончание, род или време в чуждоезиковото обучение.
Вместо това да бяха ни окуражавали повече да използваме тези езици като комуникационно средство, за да се свързваме едни с други и да опознаваме богатството им чрез практика - така, както детето научава майчиния си език, преди още да има ясни спомени.
Хубаво би било и ако имахме клубове по интереси, доброволчески и стажантски програми, така че да опознаем максимално много типове занимания, преди да взимаме съдбовни решения като какво искаме да правим с живота си на по 18-19 години.
И да ни учеха как да се погрижим за себе си.
От макронутриентите в ежедневното ни меню до разпознаването на симптоми на различни заболявания.
А в спорадичните и неловки часове, свързани с хигиена и сексуално здраве, освен да внимаваме, да бяха ни казали и че сексът всъщност може да бъде нещо много хубаво, но в него най-вече трябва да си пазим сърцата.
За всички щеше да е по-добре да излизахме с познания като това как се делят трите власти, защо има смисъл да гласуваш, какви са разликите между типовете избирателни системи.
Как и къде се подава данъчна декларация.
Какво отличава работника от държавния служител, кои са плюсовете и минусите на свободните професии и на предприемаческата инициатива.
Да познавахме някои базови основи да финансовата грамотност, да разберем как функционира банковата система.
Да знаем повече за правата си, но и за своите отговорности. И да сме наясно, че на пътя сме длъжни да пазим не само себе си.
Може би щяхме да сме по-трудни за манипулиране, ако обръщахме внимание на това как да разпознаваме автентична от подвеждаща информация. И ако познавахме спецификите на медийната сцена по света и у нас.
Иска ми се да си бяхме говорили повече - така, както го правехме с учителя по литература.
По-често да бяха ни питали какво мислим по някоя тема и да бяха ни изслушвали до края, преди още на средата на изречението да ни обяснят, че не мислим "правилно".
Може би тогава щяхме да мислим по-"правилно", кой знае... На днешния ден е приятно, но и леко тъжно, да си помечтаеш.
