От някогашния хипарски плаж и парти зона Вама Веке (сега пренаселена и плътно застроена чак го ивицата), през дивия и самотен Дуранкулак с едноименния красив архитектурен резерват около езерото; през тайните крайморски дупки на Тюленово и величествената пейка на музиканта Джон Лоутън в пустощта на Камен бряг; надолу към мистичните пещерни дупки над водите на Яйлата; цветните градини на двореца на Балчик; блокчетата на Каварна и мидената ферма Дълбока, и самия нос Калиакра, надничащ над пеещите сребърни вълни на морето…
Надолу-надолу към любопитната и неуморна Варна и нейната морска градина, Камчия с финия пясък и вливащата се в морето река, към шумния Несебър, уредения Бургас, модерния Созопол, семейния Китен и още по- на юг – към всевластното Царево, снобския Лозенец, смокиновия Ахтопол със самотния фар, порочната Варвара със скалите и живота като за последно, емоционалния Синеморец с кончетата, бурните води и вълшебните плажове… Чак до Резово с магическата кръчма, в която някой трябва да те заведе, а мобилните оператори цъкат стотинки, ако нямаш предплатени минути с Турция…
Това е нашето, моето и твоето Черно море – море като „една човешка длан“ – всяка година едно и също и винаги различно.
Тази година го обиколих почти цялото от север на юг и навсякъде усещах прилив на енергия, удивление, тревога, възмущение и… за малко да се простя с живота си – но дали това е чак толкова необичайно?
Граничните ситуации не се ли случват всяка година на почти всички летуващи?
От десетилетия са опасни. Но тази година това е толкова очевидно, че реших да напиша текст, за да споделя поредното си, но ненапускащо ме впечатление от този удивителен факт.
Докато шофирах между Лозенец и Китен посока Бургас една привечер с малко по-ниска за този междуградския двулентов път скорост – внезапно бързаща кола ме засече поради изпреварване и щеше да се забие странично от моята страна със страшна скорост. Само бързата ми шофьорска реакция да завия остро надясно към дерето спаси мен и спътниците ми от смърт… На това се казва: да правиш курбан на тази дата!
Вижте още:
Мило море… колко скъпо си ми ти
Но опасността не дебне само на пътя. И макар че придвижването между София и Бургас или София и Варна традиционно през лятото е кърваво, трагично може да бъде е и самото влизане в морето.
Тази година на пътя София – Варна станах свидетел на две катастрофи. На магистрала „Тракия“ – „само“ три – две леки и една тежка по време на прибиране в неделя (моля ви, избягвайте да пътувайте през отпускарските сезони и празниците в неделя!)…
Засиленият трафик към и от морето допринася за тежката статистика – от началото на август досега пътните инциденти на магистрала „Тракия“ са над 30!
А за последните 24 часа четирима души са се простили с живота си в катастрофи по републиканската мрежа.
Отново четири са жервите за последното денонощие на друга война – тази с безмилостните черноморски вълни и течения. Четиримата мъже са се удавили в привидно поносимите, но всъщност ужасно коварни води на невероятно красивото иначе Черноморие.
На север покрай стръмните като зъбери скали надгробните плочи са десетки – най-вече на хора, лагерували край скалите, пийнали по няколко питиета и понечили да идат на разходка или до тоалетна в тъмнината. По- на юг ужасната статистика се допълва от плажуващи, които не се съобразяват с бурната вода и, увлечени от някакъв адреналинов порив, решават да навлязат навътре и навътре. Липсата на спасители в по-голямата част от цялата близо 200-километрова плажна ивица не улеснява положението.
Вижте още:
Пазете децата в морето: удавянето не се случва като по филмите
Това лято влизах в морето и на Северния плаж край Дуранкулак, и на спокойната Русалка, и край Резово. Натапяйки се във вечно бурните води край Велека на Синоморец – води, които буквално те повалят на земята на брега, докато не ги изхитриш и не влезнеш зад тях – в дълбокото… и борейки се с тях, в главата ми внезапно изникна стихотворението на Христо Фотев:
„Морето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега…
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега…“
И, както става с добрата поезия, която само дебне подходящ момент, за да влезе в главата ти с небивала ярост – внезапно проумях смисъла на това стихотворение, което от далечината на София изглежда отнесено и метафорично.
Не, стихотворението не е метафора, а факт: морето обича живите, но само докато са живи. Преди да се превърнат в част от студената статистика. Или преди да станат родова легенда, заради някоя ужасна и фатална семейна почивка, приключила с болезнена и непредвидима загуба.
Нямаше да пиша този текст, ако нямах надежда, че някога, някак си, нашето Черноморие, а може би и цялата ни държава, ще се цивилизова – или поне до степен човешкият живот да започне да има значение. Защото сега той е доста маловажен и ценността му се измерва по-скоро с възможността да си позволиш летуване в някой от курортите, или да проявиш тарикатлък в шофиране на възможно най-скъпата кола по възможно най-бързия начин, без да се съобразяваш с околните.
И че най-после ще развием самокритика за собствените ни способности да покорим бреговете на това някогашно езеро, което е красиво, но често никак-никак не е дружелюбно. А и нашите лични способности да покорим и завладеем тази самобитна територия май не са чак толкова големи, колкото ни се иска…
Oще от ПЪТУВАНЕ:
Кърджалийските Източни Родопи – надценени, подценени… изумителни
