Синеморец – кое му е любимото на туй синьо?

| от Лора Младенова |

Драги ми Смехурко,

Право да ти кажа, село си е тоя Синеморец. С бели спретнати къщурки (две липи отпред?), с дворове с петунии, мушката и олеандри, с пейки и беседки. Няма хотел или къща за гости над три етажа – изостанала история.

В къщата за гости ни посрещат усмихнати, шегуват се, май не са ни напълно сърдити, че сме дошли да им отваряме работа. Казват да си взимаме от хладилника на рецепция, каквото искаме, и после само да им обадим какво сме взели. Чудя се дали да не го вдигна самия хладилник, пък да не им казвам, ей тъй, да си знаят, че доверие всекиму, но вересия никому.

От терасата ни се вижда ливада, надявам се, че просто си чака разрешението за строеж, макар и да не разбирам не може ли инвеститорът просто да си почва без него, пък после ще измислим нещо, ще се разберем, нали се сещаш.

Вечеряме прясна риба на прилични цени в капанче с огромна градина. Обяснявам си цените само с това, че явно не са успели да заредят замразените калмари от миналата зима, от колегите в Приморско.

Сервитьорът очевидно се смущава от тоя пропуск, та се държи крайно учтиво, още малко и ще кажеш, че ни харесва и не държи да знаем, че си мрази работата. Единственото, което ми липсва, е че кръчмарският оркестър с кларнети, тъпани и зурни закъснява до такава степен, че изобщо не успявам да го дочакам, и отивам да спя без да съм си чула любимата класика от Стораро-баща и Стораро-син, язък дето приготвих тесте двулевки. Чувам си приказката с другите на масата, доста неловко.

После, докато заспивам, слушам през прозореца щурците, но не групата. Не разбирам защо хората с коли и мотори не държат да разберем звуково, че притежават коли и мотори, докато опитваме да си почиваме – за какво изобщо са ги закупили тия коли и мотори, за какво са ги слагали тия газови уредби? Простаци, сър.

На сутринта отиваме да закусим. Весели старици готвят гюзлеме на сач, мирише като да се завърнеш в бабината къща, когато сутринта смирено изгрява. А, викам си, тука вече ще ни цакат в цените, иначе няма за какво инак да се ухилили тъй, досущ като самите зелници. Обаче пропускат, сигурно мислят, че сме данъчни.

Някакви хора на пътя ни поздравяват с „Добро утро“. Ама какви сте вие, бе, ние не се познаваме?! Филмите на ужасите така почват, казвам ти.

Влизаме за кафе. Вътре звучи The Clash, тотална липса на вкус, може продавачът да е с Ковид. Кафето го мелят на място, предлагат и широко портфолио от крафт бири на непопулярни брандове, ей заради такива измекяри ще фалират ширпотребните грандове, дето правеха я славна бира на славна цена, я оная другата, дето мъжете знаят защо, нали се сещаш.

Дават ни голяма стъклена бутилка минерална вода на аванта. Нулев бизнес нюх. Няма места и сядаме под чердака на отсрещното заведение. Собственикът е там, ама вероятно изглеждаме заплашителни, понеже не идва да ни препсува и прогони.

На тръгване минаваме покрай co-working space. Викам си, кой пък бунак ще дойде да ми работи оттук, ами как ще разберат всичките му колеги, роднини и познати, че е НА РАБОТА, като не е изнервен и със скучна сива риза, запотена под мишниците, и да им повика на главата по телефона за далавери….

Слизаме към плажа през ливада, на която свободно пасат коне – пълен погром и тотална селяния. Надолу е черен път към някаква тръстика, никой не се е сетил да я изсече, пък да асфалтира както трябва за Q7-ици, пък една стълба, за който си е с токчетата от бала, да тури, пък да огради отстрани с имитация на мрамор, няма къде „кур“ да напише човек, чак ми е тъпо, че си донесох маркери.

Долу, на Велека, петнайсетина чадъра, сламени.

Като дойдат руснаците и англичаните да трошат и повръщат, нема къде да си го опнат катуна „като бели хора“, честно. Сигурно затова и ги няма. Два бара, сковани от дъски, тия още не са стигнали даже до каменната ера.

Коктейлите им – по 6.50 лв. Да не бяха толкова застреляни у тоз курорт, щях да им напиша един бърз бизнес план преди да си тръгна. Музиката – тиха, морска, chill, не е техно. Иде ми да си изхвърля наркотиците в морето, ама ми става неудобно, защото никой нищо не хвърля в морето, даже кошове за разделен боклук сложили, да ми е тематично, че съм разделена от боклука, с който съм свикнала.

В единственото (!) плажно капанче сервират готвено, все едно си в детската градина. Няма го познатия аромат на картофки в гранясало олио, да ми отвори апетита.

Тоалетните – да, окей, имат осветление, и течаща вода, и сапун, и тоалетна хартия, и кошче, ама една муха и хлебарка няма, нито следи за какво точно са ги ползвали петнадесетте човека преди тебе. През половин час идват да ги чистят – да не се занимаваха с такива излишни глупости, щяха да се сетят да построят тоя асфалтирания път, дето по-горе ти разправях. Отпред оставили един буркан да си пускат стотинки хората, ама забравили да сложат сърдит чичко да инспектира и да обясни на нуждаещите се къде не е „Информация“. Половинчата история.

Оставили една библиотека с книги, всеки да си взима и оставя. Пак без охрана, явно понеже никой не чете. И слава богу, та няма смисъл и да ги окрадем.

На самия плаж хората си умират от скука – никой не си бие детето, никой не псува жена си, никой няма колонки за музика. Не знам Галена за какво ги прави тия летни хитове.

Лично на мен най-много ми липсва, че никой шкембелия не вика за куфарчетата с парите по оня въпрос, не останаха истински мъже, казвам ти, тия политици с американските грантове са виновни, направиха ги джендъри, а се надявах да срещна някого, пък да идем на рууфтоп бар обратно у Софията, пък да почерпи наргиленце, нещо. Не за това умряха Ботев и Левски, които впрочем ги няма и на един татус тука. Аман от чуждопоклонници.

Тук-таме лаят весели кучета и си играят, пиша, че да не забравя, утре да си ги взема кренвиршите с антифриза, кучетата станаха по-важни от хората. (Даже една втора употреба направили из селцето за благотворителност за животни. За малко да се пречупя и да купя, ама една имитация на Филип Плейн не откривам).

В пясъка няма кьорав фас, малко ми е чудно сега моя къде да си го боцна.

В ранния следобед на бара почва жива музика, тихичко, изпълняват джаз импровизации на стари рок групи, дето са вече умрели, ама не чак колкото им е умрел курортът. Две момчета с шалвари и укулеле засвирват португалски парчета. Кога португалец сложи мартеница, тогава ще им ръкопляскам.

Озъртам се откъде ще дойдат да ми поискат пари за музиката, че да се преместя инкогнито на друг чадър, или да викам nicht verstehen… Ама не идват. Сигурно са отишли да го търсят оня с варената царевица къде е, че цял ден не се появи.

Вечерта подпийнал младеж идва да се запознаем. Говори ми за паралели между Nirvana и Smashing Pumpkins. Аз сладоледа си го знам, ама щом иска да мачка тикви, значи ще е някой протестър, не, благодаря. Като отказвам, пожелава приятна вечер и се връща да допие, вместо като истински мъж да ме наобижда и да установи доминация.

Тръгвам си, разочарована. В компанията разправят, че последните два дни сме щели да ходим на палатки. Тотално неуважение към усилията на строителните ни гиганти за облагородяване на селищната среда. Потрес.

Догодина сме на Влас, отсега ти казвам. Знам един хотел, дето един масивен политик си е правил рожден ден. Мисля да го тегля бързия кредит още като си дойда, и да си запазя там отсега.

Та такива ми ти работи, Смехурко.

Не е измислица морето. А това място ме наумява, че все пак може да е вярно и продължението…

Още от Лора Младенова:

Защо няма да подкрепя черноморския туризъм

 
 


Повече информация Виж всички