„Не ни дразни с твоето леко раждане!“

| от Ема Иванова |

Винаги, когато става дума за раждане, независимо дали в разговори между жени или в специализираните сайтове и форуми, задължително се набляга на говоренето за граничното преживяване с неговите огромни опасности. Подчертава се огромната болка, обсъждат се всички варианти на рисковете и до несвяст се спекулира какво може да се случи, ако нещо се обърка.

Историите за това какво се е случило или не се е случило на тази или онази раждаща приятелка или позната, както и едностранното медийно съдържание по темата, фокусирано основно върху рисковете, създават у неродилата още жена усещането, че идването на белия свят на детето задължително е мъчителен, болезнен и ужасно труден процес.

Истината е, че може да е така.

Но може – и доста по-често от предполагаемото – не е и наполовина толкова страшно, колкото са ни обяснявали докторите, колкото сме чели по сайтовете или колкото сами сме си представяли.

Разбира се, като казвам това, аз поемам ужасяващата отговорност да говоря от свое име – и то срещу това на лекарите, акушерите и специалистите, които шестват по медиите със съвети, мнения и апокалиптични предсказания. Добре, но замислете се – никой нямаше да търси тяхното мнение, ако не се обсъждаха заболявания, аномалии и усложнения при бременността и раждането.

Но за възможността просто да отидеш като дойде моментът в родилния дом и да родиш естествено и бързо, почти никой не говори.

Нещо повече – уклонът е в обратната посока – към готовност във всеки един момент да се задейства цяла система от медицински намеси, които да форсират процеса и да го отдалечат максимално от нормалното. Медицинската намеса може да е адкватна, но може и да доведе до нуждата от още редица процедури, увеличаващи допълнително възможността за усложнения. Но аз вече писах за това.

Сега става дума за друго. А именно, че жените рядко чуваме поощряващи истории за нормални раждания. И абсолютно никога за леките такива.

А леките раждания съществуват и съвсем не са малко! Защо те не са интересни? Защо фокусът винаги е върху негативното, рисковото, опасното?

Аз имах леко първо раждане – или поне в пъти по-леко от очакванията.

Раждането ми нямаше абсолютно нищо общо с травматичните истории, които бях чувала, и ме изненада ужасно много. Мина учудващо добре! Мина великолепно и след един час бях на крака!

Подготвена единствено от книгата на Олга Дукат „Раждане с любов“, без никакви курсове, след нормална бременност, но твърдо решена да родя естествено, аз влязох в спешното без предварителен избор на екип и без да разчитам на никакви връзки. Постъпих така, както е редно да се прави, когато нямаш опасения и страхове.

За да постигна този личен „дзен“, ми се наложи систематично и безскрупулно да игнорирам маса съвети и десетки пъти се направих, че не чувам препоръките за секцио от страна на гинеколога, предписани ми единствено поради факта, че съм на 40.

Влязох в болницата с 6 см разкритие, което след 1 час вече беше 9 см и започна раждането. То продължи 40 минути, мина без упойка и много болеше, естествено, че болеше много. Но тази болка се оказа търпима за мен. Имах късмета да попадна на опитна акушерка, както и късмет дежурният лекар да осъзнава, че когато става дума за изваждане на бебето, е по-некомпетентният в екипа. В резултат на редица щастливи обстоятелства всичко приключи без разкъсвания и единствено с 2 шева, заради охлузванията.

Но ако лекото раждане за мен самата беше огромна изненада, то истинският шок дойде през следващите часове и дни, когато се оказа, че споделянето на това щастливо изживяване е истинско табу.

Кълна се, в следродилното отделение никой не ми се радваше.

На хората от персонала им беше безразлично, защото нямах усложнения, и нямаше за какво да се интересуват от мен. А другите майки откровено се дразнеха от щастливата ми физиономия, от енергичното ми придвижване из коридора, от цялата нормалност.

Гледаха ме толкова накриво, че започнах да се срамувам от здравето си, от факта, че всичко е наред с мен и с бебето. И почувствах вина, че оставам толкова дълго в болницата след като се движа, ям, спя, нямам темепратура, нито кой знае какви кръвоизливи.

Моето щастие не мотивираше никого, нито жените, преживяли секцио, които едва ходеха, нито онези с нормалните раждания, продължили дълго. Изтормозените мами не искаха да чуват, че има възможности и случаи, при която раждането преминава леко.

Много бързо осъзнах, че след като бях родила след първа бременност на 40 без избор на екип, без да плащам на акушерка, нито на наблюдаващ лекар и при това имах най-лекото раждане на етажа, аз съм огромен дразнител.

Но ражданията като моето съвсем не са рядкост.

За съжаление, съвременният ни манталитет все още е фокусиран върху тревожността и крайните състояния. Ако всичко ти е наред, някак си няма причина да говориш много-много и да се появяваш наоколо. Защо скапваш измъченото обществено настроение със своята радост? Та в историята с появата на едно здраво човече на белия свят няма фабула, няма съспенс, няма екшън, нито драма. Това е една история, която следва да запазваме за себе си, да не занимаваме останалите, които са преживели нещата травматично, да не ги дразним. Ще вземат да завидят.

Една история, която оборва много страхове, не е прилична. Но е истинска и се случва често.

И се надявам, че все пак един пример за леко раждане сред липсващите такива наоколо, може би ще мотивира повече жени да бъдат по-смели в забременяването, износването и раждането. Ще ги насърчи да се осланят много повече на своя инстинкт и мнение, отколкото на тежката дума на медицината. Бременността не е болест, за да се лекува. Затова и раждането само в краен случай трябва да бъде операция. Тогава много повече раждания ще бъдат горе-долу като моето. Но това няма кой да ви го каже.

Вижте още: 

Скъпи мои раждащи приятелки, вашите истории ме ужасяват

 
 


Повече информация Виж всички