Когато бях бременна, със съпруга ми имахме навика да говорим на растящото ми коремче. Като всички родители, които очакват бебе за първи път, бяхме изчели сума ти неща на тема изграждане на връзка с детето. Знаехме, че товаима отношение към всичко – изграждането на здрава имунна система, добър сън за бебето, по-добро когнитивно и емоционално развитие.
Решихме да започнем процеса още докато дъщеря ми беше в корема ми. Докато растеше, ми се струваше, че мърда повече, докато й говоря. Мислех си: „Ние общуваме! Вече имаме мистична връзка!“
Нямах търпение да се запознаем и броях дните. Както обичайно се случва, нещата при раждането не протекоха по план. Лекарят установи, че пъпната връв е увита около врата на бебето и това доведе до секцио по спешност.
Изобщо не бях подготвена за това колко тежка е операцията – дърпането, рязането, кръвта по чаршафите… И някъде като в сън чух как дъщеря ми проплаква за първи път. Появи се една усмихната сестра и попита: „Искате ли да я подържите?“
Премигнах. „По-скоро – не“, помислих си. Усещах прилив на адреналин. Операционната зала беше пълна с хора. Тялото ми трепереше неконтролируемо (често явление, науката все още няма обяснение). Всичко, което исках, беше да се измъкна от залата и да се скрия някъде.
„Не мога“, изграчих. Сестрата кимна и постави дъщеря ми в ръцете на съпруга ми и видях как в този момент той обикна бебето.
След като се възстанових от операцията и се върнах от болницата вкъщи, очаквах, че всеки момент майчинските ми инстинкти ще потекат като река и с малката ще заприличаме на онези щастливи майки и бебета от рекламите на памперси.
Вместо това през първите няколко седмици продължих да усещам странната достанцираност от дъщеря си, докато я хранех и преобличах. Когато споделих как се чувствам с педиатърката, тя веднага изброи всички симптоми на следродилната депресия , които пречат на майката да се грижи за детето. Установихме, че не отговарям на нито едно от условията. Въпреки това изпитвах и срам, и вина.
Оказва се, че всъщност това е нормално. Има хора, които на мига усещат връзката с бебето си.
Има и други, които си казват: „Хъ! Бебе!“ И двете реакции са нормални, твърди акушер-гинекологът д-р Сюзан Лару от Университетската болница в Питсбърг. Ако за някои жени са необходими само няколко часа или няколко дни, за да се възстановят, други се чувстват твърде изморени да мислят за друго, освен за това колко им се спи.
Без значение как човек се превръща в родител – дали след раждане, осиновяване или бебе от сурогатна майка, тези усещания са нормални, защото процесът на „ставане“ на майка, провокира милиони различни реакции за всеки човек.
Изследване, проведено през 2014 г., показва, че това състояние сред младите майки – усещането за отстраненост и „шок от новото“, е не толкова изострено, колкото следродилната депресия, но същевременно това не го прави лесно преживяване.
Анализ на данни, проведен от норвежки учени през 2018 година, показва, че е обичайно за майките да изживяват „пропаст между очаквания и реалност, но и усещане на отстраненост от детето“, което води до чувство на вина и срам.
Социалният натиск да усетите любов от пръв поглед към бебето си, е много голям.
Значение за това как ще реагирате към бебето има и преживяването по време на раждане и усещането за болка, как реагирате при започване на нови взаимоотношения, как се справяте с усещането, че нямате контрол над ситуацията, как реагирате спрямо неща, които никога досега не сте правили. Всичко това е строго индивидуално.
Една от причините заусещането на отдалеченост от бебетое идентифицирана още през 70-те години и е свързана с преминаването на една жена към майчинството- промени на хормонално ниво, промени на ума и тялото, промени, свързани със социокултурната сфера, финансите и междуличностните отношения.
Жената е извадена от досегашната си роля и „хвърлена“ в друга. Докато приятели я обстрелват със съобщения и обаждания, в които я питат дали е щастлива, тя няма идея как се чувства.
Д-р Меридит Смол от университета Корнел припомня, че изграждането на връзка не е нещо, което се случва изведнъж, а е процес, който отнема време. Повечето жени раждат дълго и след това се чувстват изтощени. Привързването отнема време и има много родители, при които се случва по-бавно.
„Вярваме в любовта от пръв поглед – но тя е между двама възрастни и не се случва често. Привличането става на мига, но истинската, дълбока любов за цял живот – да стане само за миг? Изключително рядко“, казва тя. А когато бебетата се родят, не е задължително да изглеждат особено симпатични, посочва тя.
Д-р Смол все пак добавя, че на по-дълбоко ниво родителските инстинкти все пак са задействани и дори родителят да не чувства връзка с бебето си, ако някой се опита да го нарани, тези инстинкти ще се включат в действие.
Допирането на детето до кожата на майката колкото се може по-често е един от начините за изграждане на връзка.
Това ме и посъветва педиатърката да направя. Непрекъснато разнасях дъщеричката си в слинг, за да сме близо една до друга. Една сутрин, докато я хранех, усетих чувство на топлина. Толкова силно, че почти ме събори. Двете просто се гледахме в очите.
Всъщност сближаването отнема време – и за майката, и за таткото, и за бебето. Така че забравете чувството за вина. Според друго изследване – на университета Лихай в Пенсилвания, родителите трябва да отговарят на нуждите на бебето си дори само през 50 процента от времето, за да му осигурят най-необходимото. Така че не се налага да сте перфектни, а просто да сте достатъчно добри.
А първите дни или седмици, в които свиквате с новото човече в живота си, не са изгубено време. Историята, която ще изживеете заедно, е много по-дълга от няколко дни.
