Връзката между майката и детето е най-влиятелната в живота и развитието му. Майката е онзи човек, който ни обича, дори когато не ни харесва. Тя е първият, който ни научава как да бъдем хора, как да възприемаме себе си, как да се отнасяме към себе си, какво отношение да търпим. И от тази гледна точка, образът на майката, който непрекъснато ни се сервира, докато растем, не е никак, никак окей.
Архетипите на майчиния образ, които съпътстват детето по време на растежа му, са еднопластови и недостатъчно персонализирани – героични, идеализирани или мъченически.
В детските приказки конфликтът тръгва оттам, че майката умира първа.
А когато принцесата се омъжи, приказката приключва. Каквото беше, беше. В задължителната литература майката и домашното огнище на практика се отъждествяват едно с друго, тя е статичен герой. Майката се грижи, извършва саможертви и страда. Я от отношението на бащата, я от решенията на децата, я от немотия, я от болести.
Мама от рекламите вади перилен препарат от дамската си чанта, когато е на парти. Тя е борец, но с упоритите петна. Тя се коси, задето вместо вкъщи, искаш да акаш в тоалетната на Ники.
Мама от стихчетата, за която лепим картички в детската градина и подготвяме песнички за празненства, не е забавна. Тя не е секси. Тя няма приятели. Тя не се смее на висок глас. Тя не отива да побеждава чудовища и магьосници през девет планини в десета, освен ако нещо не са посегнали на детето ѝ. Не танцува. И не пее, освен ако не ни приспива. Мама не е жена. Мама е мама.
И, да оставим стихчетата настрана, да бъдеш майка е неблагодарно занимание. Поради една проста причина.
Както и да си постъпила.
Закриляш детето си твърде много или недостатъчно. Оставяш го да порасне твърде бързо или забравяш да го пусне да расте. Налагаш му вижданията си прекалено често или му позволяваш да взима решения, за които още не е готово. Натоварваш го със споделяне на твърде много за себе си или пък не си достатъчно открита в чувствата и емоциите. Губиш мярката, когато се месиш във връзките и семейството на детето си, или тотално го оставяш без подкрепа, да се спасява само. Товариш със свръх амбиции или пък не го стимулираш достатъчно.
Липсва формула за безгрешност, идеална мярка за точното количество грижа, предварителни данни докъде ще доведе всяко твое решение.
Повече от ясно е, че си се постарала, че си постъпила по начина, който ти се е струвал най-правилен, че си дала най-доброто от себе си, че зад всяко постижение на детето ти малко или много стоиш ти. Какво от това? Ти си човекът, за когото то ще говори пред терапевта си. Защото и зад всеки негов провал отново стоиш ти и то ще избере да види това.
Драматичен и емоционално нестабилен си? Мама. Пълен емоционален ръб си? Отново мама.
Вижте още:
Когато става дума за отношенията между майка и дъщеря, връзката е особено дълбока и сложна.
Тук проблемът излиза извън рамките на индивидуалното общуване и се намесва майчината травма. Майчината травма е концепция за натрупана поколенческа болка, която се предава от баба на майка и от майка на дъщеря. Това е болка, която излиза извън нас, тя е израз на всички очаквания, насложени върху нас жените от патриархалната култура.
Несъзнателно, майчината травма е причината жените да мислим за себе си като за незаслужаващи или недостойни – за кариерата, към която се стремим, за мъжа, когото желаем, за детето, което сме родили и то има толкова потенциал, а ние се чувстваме виновни, че не правим достатъчно. Да се отказваме от състезанието още преди да е започнало, или пък обратно – да сме обсебени от манията, че сме длъжни да се доказваме пред някого.
Майчината травма представлява изпълнение на обезсилващи послания, които имат за цел да социализират жената в ролята на „добро и послушно момиче“. Такова, което се приспособява и търпи. Такова, което се пренебрегва и обезценява само. Такова, което избира първо да се погрижи за другите. Натискът да отговаряш на всички тези характеристики може да доведе до потискане на пълните ти способности и на естествения начин връзката, семейството и отношенията ти с хора да фунцкионират.
Майчината травма избива във всички онези моменти, когато чуваме от жената, която представлява авторитет за нас, че тази дреха е прекалено предизвикателна, че такова поведение е грозно за жена, че това не е женска професия, че трябва да дойдем да помогнем в кухнята – нали сме момиченца, че смяната на крушка е по-добре да я оставим на мъжете, че в този късен час на едно момиче не му е работа да е навън, че е срамно една ученичка да има толкова грозен почерк. Тази жена може да не е майка ни, а баба ни, учителката ни, най-добрата приятелка на мама, някоя гостуваща съседка.
И ако не се справим навреме с майчината травма, някой ден ние сме тези, които ще повторят същото на дъщерите си, или пък, за да избягаме от него, ще се стремим несъзнателно да ги откъснем от всяка форма на женственост, за да не страдат, както страдаме ние. Понеже ние самите не знаем как да живеем със своето собствено женско начало. В такива моменти жените, които са ни научили да се държим така, са и първите, които ще ни критикуват. Както ще постъпим и ние.
Когато вижда своята собствена майка да страда, дъщерята изпитва естественото за ситуацията съчувствие. Опитва се да помогне, поставя се на разположение. Докато проявява емпатия, тя всъщност навлиза твърде дълбоко в ролята на страдащия човек. Възприема моделите му за справяне. Като например, да поставя останалите си близки пред себе си, да жертва собствените си нужди, да изоставя автентичността и потенциала си в името на общото, да дава сила на околните, в това число и на майка си, чрез своята собствена слабост. Възприема, че нейното предназначение е това, че това е поведение, с което е безопасно да се гордее.
Ако животът ѝ е биографичен филм, тя се бори за Оскара за поддържаща роля.
Повече или по-малко, майчината травма съществува във всички общества, като се видоизменя спрямо културните особености и обстоятелствата в съответния социум. Очакванията за саможертва, страдание, съчувствие и себеотрицание само се адаптират спрямо средата.
Да се върнем на архетипите в детските стихчета. Когато порастваш, от читателка ти се превръщаш в героинята им.
Ти си тази, която не е или не ѝ влиза в работата да бъде забавна. Не си секси. Ти нямаш приятели. Ти не се смееш на висок глас. Ти не отиваш да побеждаваш чудовища и магьосници през девет планини в десета, освен ако нещо не са посегнали на детето ти. Не танцуваш. И не пееш, освен ако не го приспиваш. Не че не можеш, просто ти самата се виждаш така.
Ти не си жена. Ти си мама. Получаваш картички с брокат и слушаш песнички за себе си на тържеството в детската градина и това е прекрасно. Но не е достатъчно.
Ако ли пък не си мама, за теб просто няма приказки и стихчета. Няма място в паметта на обществото. Няма място в самото общество. Професионалните ти стремежи, пътуванията ти, приятелствата ти, връзката ти, не се виждат от обществото като нищо повече от запълване на времето, докато не изпълниш истинското си предназначение. По-страшното е ако се окаже, че когато останеш насаме със себе си, ти също мислиш така. И това е още едно от възможните проявления на майчината травма.
Ако си майка, значи грешиш. Ако не си майка, значи от теб няма смисъл.
Когато говори за неравностойните възнаграждения между мъжете и жените в едни и същи професии и за липсата на достатъчно жени на лидерски позиции, противоречивият психолог Джордан Питърсън изтъква като причина наблюдението, че жените са естествено склонни да се съгласят с по-малко, да отстъпят, да приемат каквото им се предлага, да не „нахалстват“ за повече, да поставят семейството пред кариерата. И макар в това да има огромна доза истина, струва си да се помисли за причините, които стоят зад тази. Жената постъпва така, защото го е научила отнякъде.
Когато бях дете, попаднах на стихотворението „Жена“ от Станка Пенчева, което още тогава искрено ме подразни. Вбесява ме и до момента. Припомням си го сега и осъзнавам, че в него поетесата е разказала майчината травма по-умело, по-достъпно и по-всеобхватно, отколкото някое научно изследване или публицистичен текст някога ще успее:
„…Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш… Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака,
първа стъпка, разбудила утрото.
Ти, слаборъката, да подкрепиш
силата на ръката корава.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломки…“
„Отговорност е да си жена“, орисва Станка Пенчева. „Саможертва е да си жена“, настоява по-нататък. Може. Но да си жена е най-вече това, което избереш да бъде. Не избирай доброто и послушно момиче за себе си. Не го избирай и за дъщеря си.
Вижте още:
