Предимствата да пътуваш соло (според Вучето) – част 3

| от Вучето |


Три неща не могат да останат дълго скрити – Слънцето, Луната и истината. Казал го е Буда. Обаче е забравил четвъртото – Милка. Но очевидно защото не я познавал (блазя му!). Иначе щеше да знае, че и от нея няма отърваване.

– Добре де, защо не идеш да се поразходиш малко сама? Нали знаеш името на хотела, в случай че се изгубиш и те намерят карабинерите – няма от какво да те е страх.

Толкова много искам да остана сама поне за два часа, че повече не бива.

Дето се вика, човек не може да помастурбира малко на спокойствие, понеже Милка му виси постоянно до главата. Ако не ме влачи за ръката „ей тука, да погледаме тия чантички „Гучи“ (има предвид ментетата „Гуци”, подредени на мърляв чаршаф на паважа на десет крачки от магазина на същинското Gucci ), ще върви по петите ми като санбернар и ще врънка, че иска лингуини, аранчини, панини, Паганини и всякакви други -ини. А да, и джелато за ракош.

Вижте още: Предимствата да пътешестваш соло (според Вучето) – 1 част

Използвам един момент на спокойствие, когато Милка се е наредила на поредната десетметрова опашка, тоя път за тоалетна, за да проверя в телефона си какво други колеги-пътешественици мислят за пътуването соло. Ето тази например, една американска баба, Джанис някоя си, пише така: „Предимствата да пътешестваш сам са много и могат да се отразят благоприятно на целия ти живот. Този тип преживявания ти помагат да израстваш като личност, чрез тях придобиваш увереност в себе си и в способността си да решаваш проблемите. Ставаш по-независима и по-интересна личност.“

Не съм съгласна с Джанис. Излиза, че аз конкретно изобщо не съм се научила да се справям с проблемите през годините, пътувайки сама, понеже сега израсналата, интересна и самоуверена личност в мен не знае как да се справи по друг начин с проблема „Милка“ освен като я бутне под някоя засилила се Веспа*. Или в Тибър за по-сигурно.

И ето ти още едно предимство: Когато пътуваш сам, не мислиш да извършиш убийство на всеки десет минути.

Зорлем успявам да се наложа за едно-единствено нещо – да гледаме филм в някое от кината на открито, които през топлите месеци никнат като гъби след дъжд. Всяко лято когато падне мракът, Рим се превръща в една голяма, меко осветена и ухаеща на пържена аншоа и речна тиня синематека под ярките звезди над Лацио. Ама че романтично се изразявам – как да не ми клекнеш пред молбата!

– Колко е входът? – интересува се Милка, която, да припомня, олекна с 450 евро, след като я глобиха именно заради пустото кино – нали се правеше на шведка в новата версия на La Dolce Vita.
– Пет-шест евро, не повече. Но ти, ако искаш, можеш да си останеш в хотела да си почиваш.

Надявай се ти, надявай се!

– Уф, добре, естествено, че ще дойда! – изсумтява за мое разочарование Милка. А сумти, защото вечер предпочита да си кисне подутите от ходене копита в леген със студена вода в хотелската стая, а с това кино под звездите на Лацио ѝ развалям вечерния ритуал.

За нейно успокоение казвам, че ще идем в киното на площад „Виторио Емануеле“, понеже е най-близо до хотела ни и за още по-голямо успокоение добавям, че наоколо има сума ти павилиончета, предлагащи всякакви вкусотии. Щото това, нали, не е Америка със смотаните американци, които си заравят зурлите в картонена кофа с пуканки и изпиват три литра ко̀ла за времето на един филм от час и половина.

– Какво да облека? – пита тя предпазливо, понеже, и друго да припомня, вече я връщаха от входа на една културна забележителност заради облеклото.

– Дрехи би било чудесно, – отговарям аз и допълвам небрежно: – Но каквото и да облечеш, душа, няма значение, понеже и без това ще е тъмно.

Ужас – филмът от 9 и половина е италиански и без субтитри.

Милка ме поглежда укорително изпод изскубаните си до тънкостта на пичи косъм вежди. Добре, викам, ще ти превеждам, каквото смогна, че много бързо говорят. Ама то италианска любовна история, какво да ти кажа – скандали, спагети, сълзи и сополи.

Недоволството ѝ е запушено за известно време с парче пица, от която, понеже го е сгънала на две, капе мазнина на талази в скута ѝ. Аз пък скоро започвам да се захласвам повече по младежа, който седи от лявата ми страна, отколкото от филма и бутилката пино гриджо, която съм си отпочнала още преди да се настаним. Заговаря ме – коя си, що си, откъде си, екскурзиантка – eh brava!, разменяме си фейсбуци, инстаграми, и в следващия момент ръката му вече е върху бедрото ми (поздравявам се наум, задето спонтанно някак реших да обуя къси панталонки вместо някоя от любимите со манастирски рокли до петите). Свенливо, но крайно неохотно отмествам настъпателната ръка с думите: „Ама ние утре си тръгваме“. Нищо, казва той, нощта е млада. Малее, нещата вървят към dolce vita.

Тъкмо сме се рагорещили със-забравих-му-вече-името, когато Милка ме сръчква в ребрата:
– Тоя защо те обарва, ма? Какво му каза?
– Че го обичам и искам да родя децата му, обаче да побърза, понеже след някоя година влизам в менопауза.
– Наистина ли?!
– Естествено, че не! Просто мисля да го поканя в хотела да се опознаем.

В американския жаргон има една фраза – cock-blocking или „блокиране на пениса“.

Използва се, когато някой или нещо възпрепятства друг човек (в повечето случаи някой с пенис) от извършване на сексуални действия с набелязания партньор. Изяснявайки това, стигаме и до може би най-същественото предимство на пътуването соло: Ако пътуваш сам, няма кой да ти блокира пениса, когато се стигне до секс.

Ето ни обратно в хотела.

Тъкмо съм си свалила сутиена, а момчето от киното закачливо загатва пубисното си окосмение под ластика на боксерките, когато вратата на стаята се отваря с уважителен трясък.

Милка е. Не руум сървисът.

– Абе не искате ли да играем на макао? Намерих тесте карти в шкафчето с Библията.

Толкова сме стреснати и двамата от внезапната поява на спътничката ми, че не смогваме да приберем цици и членове обратно там, където им е мястото, преди тя да ги е огледала хубаво.

– Ау, извинете! Прекъсвам ли нещо?

Да. Космическа мисия до Марс.

Не искам да се повтарям, но, виждате ли, да пътешестваш без антураж е идеалният начин да влезеш в кожата на автентичното си аз. Да съблечеш задръжките, комплексите и съмненията си. Да отхвърлиш поне за няколко дни всичките дразнещи и съпътстващи ежедневието ти „Ами ако…“. Това си ти без филтъра на цензурата и на общоприетите вкусове, очаквания и изисквания. Затова и можеш да се държиш като дете без родителски контрол в сладкарница. Това им е хубавото на самотните пътешествия: всичко, което видиш, опиташ и напипаш принадлежи само на теб – било то кървавочервен морски залез, сладолед с капини или напращял, с извинение, италиански к*р.

Изиграваме осем игри на макао, след което хубавото момче от пиаца „Виторио“ си взима културно довиждане и с двете и ни пожелава „сейф джърни“**.

Изключително безопасно преминава пътуването на другия ден. Най-вече за Милка, за чиято бавна и болезнена смърт прехвърлих няколко вероятни и лесно изпълними сюжети в главата си през изминалата нощ.

– Супер си прекарах! – пляска с ръце Милка, докато си чакаме багажа на “Враждебна”. – А ти?

– И аз, – отговарям аз с равен тон, без да изпускам от очи въртележката на куфарите на лентата.

И тогава Милка ме притиска към титаничните си цици и казва:
– А искаш ли за Коледа да идем в Мюнхен? Ще се отядем на щолен.

*Vespa е популярна марка скутери и мотопеди, произвеждани в Пиаджо, Италия.

**Safe journey (англ.) – Безопасно пътуване.

Вижте още:

Непоносимата лекота на летните свалки или когато любовта е само наужким