Предимствата да пътешестваш соло (според Вучето) – 1 част

| от Вучето |


Да пътуваш соло е като да поръчаш цяла торта – само за теб.

Признавам, че точно тая кулинарна метафора не ми е по вкуса, понеже аз сладко не ям. Можех да напиша „една кана вино“ или „половин кило трева“. Aма щяхме да загубим по-консервативно ориентираната аудитория. Затова ще се придържаме към тортата и ще си представяме, че не е особено калорична.

Та така. Предполагам, че, само прочитайки заглавието и името на автора, ще си кажете: Ей я пак тая, дето само пропагандира тъпотии като „Живейте си сами и хич да не ви дреме какво ще кажат другите“, „Нямайте деца, понеже са идиотчета-опортюнисти“ и „50-те са новите 30 – макар на практика да е вярно само за мадами като тия от „Сексът и градът“. Изкукала котколюбителка. Темерут. Лелка-социопат.

Добре, съгласна съм с повечето от определенията, които ви идват наум. Oбаче сега съм повече от амбицирана да ви убедя в поредната абсурдна, според повечето от вас, концепция, а именно – туризма без излишен човешки багаж под формата на съпруг, деца, гаджета, приятели и туристически групи от непознати. Защото аз самата го практикувам, при това постоянно.

Година преди пандемията, значи 2019-а, се решавам да наруша собственото си правило да пътувам без ремаркета. Не защото съм голяма експериментаторка със собствените си навици и нагласи, о, не! Защото една приятелка страшно ми се примолва да я придружа на пътуване, което е запланувала още от абитуриентската, но чак сега ѝ се отдава възможност да го осъществи. Ако не се съглася, няма да тръгне, кълне се тя, и така ще попреча на една младежка мечта да се случи… макар и със закъснение. Тъй като приятелката, да я наречем Милка, е на 48 (тогава), повече отлагане от това здраве му кажи – следващата дестинация може и да са градските гробища, простете неуместната проява на черен хумор. Просто не можеш да кажеш „не“ – от филантропски подбуди. А и защото Милка е мила и добра като лилавата крава от едноименния шоколадов бранд и не заслужава да бъде разочарована.

– И за къде се стягаме?
– Рим, разбира се! Където водят всички пътища.

Абе не се разбира от само себе си, понеже можеше да е някое далеч не толкова банално място.

Рим е кофти дестинация, особено през лятото. Капан за хора, които са убедени, че след като го видят, могат да умрат спокойни. Отварям една скоба, за да поясня, че оригиналният израз се отнася за съвсем друг град – „Vedi Napoli е poi mori“.

Вижте още: Домати, олющено, смрад и графити: Мръсният Неапол и какво да правим там

Предполага се, че го е казал Гьоте след едно пътуване до Неапол. Толкова бил впечатлен от града, че бил убеден, че няма по-прекрасно място на света и че който поне веднъж не го е посетил, значи е живял напразно. В последствие обаче думите му биват изопачени и сега мантрата е „Виж Рим и умри“.

Проклет да си, Гьоте.

Или по-скоро проклет да е този, който неправилно те е цитирал. Сега ще трябва да водя Милка в Рим, само за да не умре неудовлетворена. А Рим, между другото, аз лично не понасям, понеже ми е шумен, фрашкан с туристи, които се държат като маймуни, уличният трафик е ужасен и около гарите и в подлезите мирише на урина. Освен това сервитьорите едва се сдържат да не ти зашият шамар като те гледат как си засукваш спагетите в лъжица.

Обаче вече няма мърдане – съгласила съм се.

Но решавам да не се навивам предварително, че ще си прекарам зле, само защото ще пътувам с „плюс един“. Може пък и да си прекараме добре – Милка всъщност е много забавна, като тресне две чаши вино или след безразсъден шопинг, с вдигнат адреналин, понесла две торби грозни дрехи, които може и изобщо да не облече. Определено ще е готино, понеже тя с тая нейна изрусена в патешко-жълтата гама глава и разкошни цици чашка W, няма как да не ни изкарва безплатни питиета от мераклиите-романисти. Мъже от Рим, имам предвид, а не такива, пишещи романи.

Списъкът със забележителности: враг номер едно на психическото здраве

Милка е достатъчно стара, за да помни как през 80-те събирахме печати в една книжка, дето малко наподобяваше спестовна, но уви, не беше, а се казваше „100-те национални туристически обекта на България“. Идеш на крепостта „Баба Вида“ и получаваш печат в книжката. Самуиловата крепост – печат. Археологически музей в Созопол – печат. Връх Голям Перелик – печат. И така до 100. Ако събереш печати от всичките сто места, получаваш златна значка.

Нямаше нищо лошо в тази соц инициатива – напротив, поощряваше туризма и насърчаваше исторолюбието. Намирам обаче нещо повече от лошо, направо злокобно и инквизиторско в инициативата на Милка да посети, пардон – да посетим! – сто туристически обекта в Рим в рамките на пет дни.

Като ме видя, че тръгвам да припадам при тая новина насред кооперативния пазар с диня в ръка, тя ловко ме подхвана под едната мишница и ме успокои с думите:

– Ама съм направила график по дни и часове. И съм ни записала на две обиколки с екскурзовод – във Ватикана и в Колизеума. Със skip-the-line вход! Не съм ли дъ бест?

Как да не е „дъ бест“ – ще сме поредните откачалки със сандали, мазоли и изгорели муцуни, които се потят обилно сред стадо от още петнайсетина такива като нас хуманоидни марали, предвождани от гид с жълт чадър в ръка – да го виждаме отдалече, за да не залитнем погрешка към други полуприпаднали от жега и изтощение туристически стада̀!

Още преди да сме тръгнали, и ето че вече се сблъскваме с първия недостатък, и то огромен, на пътуването с друг човек.

Разминаването на интересите.

Другият човек иска да трамбосва по знайни и незнайни туристически пътеки 14 часа в денонощието и да се тагва от всичките сто, набелязани предварително забележителности, макар и това да не му носи никаква значка, а само един изтрещял крачкомер, дехидратация и възпален бурсит. Докато ти искаш да си чилваш на сянка в някое кафененце с местните дядковци, да играете дама и да пиете вино от дебелостенни водни чаши от Втората световна. В крайна сметка какво толкова има да му се гледа на тоя Колизеум, щом го няма Ръсел Кроу да се бие гол до кръста на арената до смърт срещу някой мавър? Или минотавър. А и не знам дали сте забелязали, ама половината конструкция я няма. Като наръфана вафлeна кора е. Не мога да повярвам, че за това взимат 22 евро входна такса.

Вижте още: Туристите в Рим вече ще плащат такса вход за Пантеона

Когато намеренията и интересите на пътуващите спътници се разминават като влакове, идеята за добре прекарано време дори на най-прекрасното място на света се спихва като спукан балон. Истината е такава, че единственият човек, на който можеш да разчиташ, че ще бъде най-добрата ти компания навсякъде и във всяко начинание – в лудориите, в неприятностите, в приключенията с неочакван край, в лежерните следобеди със сангрия и непредвидените пикници с откраднати бутилки вино и чипс, в откраднатите целувки с непознати на междуградски магистрални бензиностанции, рок концертите на открито, под дъжда и ваните с луксозни соли на закрито, зад петзвездни завеси за баня… Този човек си ти и само ти.

Другият винаги е камък на шията.

Мрънкало с неговите си претенции и представи за добро прекарване на времето, които, незнайно защо, винаги включват замъци, крепости, манастири и катакомби.
Досадник, който иска да спрете за пикаене точно, когато сте се качили в автобуса. Или да се отбиете да хапне нещо „местно“, макар само преди 30 минути да е оплюскал на закуска целия бюфет на хотела. Паразит, който не се сеща да те черпи дори един сладолед на клечка, след като ти си го черпил шест питиета поред. Големи. С картофки. Пак големи.

Дразнител с главно М като в „Мама ти д*ба“, който тръгва да те буди още в шест и половина, понеже ви чака дълъг списък със забележителности, които „няма да се разгледат и фотографират сами, ако се излежаваш в леглото до 10“.

Американската писателка Хелън Келър, което е била и глуха и сляпа, е казала: Да ходиш с приятел в тъмното е по-добре, отколкото да бродиш сам по светло. За самотния пътешественик обаче всеки приятел – и на светло, и на тъмно, е бреме. Сори, госпожо Келър, но е така.

И ще го докажа.

Вижте още: 

Как да съсипем дъщеря си в пет стъпки