Коронавирус? Няма как да се случи на мен!

| от Mama Mia |

Какво се случва, когато на няколко пъти в живота си се окажеш от „грешната страна“ на статистиката и изтеглиш „късата клечка“? Илейн Рот, самотна майка, останала вдовица на ранна възраст, разказва своята история за сайта Scary Mommy и разсъждава за шанса да се разболееш фатално от коронавирус, въпреки че не влизаш в статистиките. Защото винаги можеш да се окажеш изключението, което потвърждава правилото. И никой не е застрахован при настоящата пандемия. Ето нейната история:

Бях бременна в 31-ата седмица с дъщеря ми, когато тя престана да се движи. За миг моята нормална, здрава и лека бременност се превърна в случай „едно на милион“, невиждан дотогава нито от докторите, които извършиха цезаровото сечение по спешност, нито от медицинските сестри, които поеха грижата за детето ми.

Докато треперех в операционната зала; докато докторът ми слагаше епидурална упойка; докато докарваха санитарната количка и докато някой някъде носеше допълнителни кръвни банки, защото изведнъж се бях оказала високорисков случай, не спирах да мисля: “Точно на мен това не може да ми се случва!“

Бяха здрава. Бременността ми беше обикновена, даже скучна и предвидима, при която не се случва кой знае какво. До онзи ден.

Все още не знам какво точно се случи, как се случи, и, най-вече, защо се случи. Но се случи. Беше аномалия с щастлив край, която се превърна в тема, обсъждана в медицинските издания.

Шест години по-късно отново се хванах, че си повтарям същото: “Точно на мен не може да ми се случва!“ Или по-точно: „Точно на нас не е възможно да ни се случва“. Съпругът ми, тогава на 38 години, беше диагностициран с тумор в мозъка в напреднал стадий – заболяване, което засяга по-малко от 1% от населението.

Когато лекарят прочете резултатите от първия ЯМР, нямаше как да не помисля, че не може да се случва на нас. Защото шансовете бяха на наша страна. Защото по всякакъв начин се стараехме да трупаме добра карма. И защото вече си бяхме изплатили дълга, когато прекарахме 66 дни, наблюдавайки как бебето се беше вкопчило в живота, как се учеше да диша и да се храни.

В крайна сметка, след отричането дойде вцепенението, безмълвието, а след това – приемането, и аз започнах да ровя из статистиките. Те даваха надежда – болестта е нелечима, но има хора, които успяват. И ние (лекарите, той и аз) вярвахме, че моят съпруг ще бъде един от онези случаи. Той имаше всички шансове и покриваше изцяло профила на преживелите: беше млад, здрав, с правилните генетични маркери, с достъп до отлично лечение, с правилна нагласа. Можеше да бъде сред онези, които ще живеят повече от две години. Можеше да живее достатъчно дълго, докато открият лекарство срещу тази яростна болест.

Той си отиде 20 месеца след поставянето на диагнозата.

Аз останах млада вдовица. Още една статистическа аномалия. Според данните на Бюрото за преброяване на населението на САЩ, едва 1.2 на сто от вдовиците са под 39-годишна възраст. Все пак вдовиците са възрастни, нали така? Представата за вдовица е за прегърбена белокоса старица, заобиколена от рояк пораснали внуци, сгушени при нея. Вдовиците не са на 35 години. Вдовиците нямат две малки деца. Пак се оказах от грешната страна на статистиката.

Докато пандемията от COVID-19 върлува около нас, аз съм също толкова притеснена, колкото всяка една самотна майка по света. Притесненията ми варират от тривиални до трагични, от това как ще прекарам следващите няколко месеца без социални контакти, до това кой ще се грижи за децата ми, ако се разболея.

Последната мисъл е тази, която ме държи будна през нощта, кара ме да чета за началните симптоми и стадии на инфекцията, да проучвам степените на главоболие и дихателна недостатъчност, да наблюдавам кривата на регистрираните случаи и новозаразените, да анализирам дали бих могла да работя като болногледачка (без да заразя моите деца) при всички тези симптоми. Тази мисъл ме тласка да изучавам характеристиките на пациентите, които са се нуждаели от медицинска помощ, за да намеря аргументи да се разгранича от тях.

Съветът за справяне с безпокойството, който най-често чувам, е да не се тревожа.

Оставам вкъщи и вземам всички мерки за превенция, когато отивам до магазина за продукти от пръва необходимост. Аз съм млада и здрава, така че съм в безопасност. Да, действително има млади хора със сериозни усложнения, които имат нужда от лекарска намеса или респиратор, но все пак техният процент е толкова малък.

Но нямам право да мисля така.

Защото знам, шансовете подсказват, че точно моят самолет няма да се разбие. Че най-вероятно няма да ме удари гръм. В истинския живот това, които не се очаква да се случи, просто няма да се случи. Но идеята да се доверявам на шансовете, вероятностите и числата е просто невъзможна. Твърде много пъти се приземявах от грешната страна на статистиката. И още нещо, което научих от опит – това, че веднъж си бил от грешната страна на статистиката, не е гаранция, че няма да бъдеш пак там.

Истината е, че статистиката може да звучи утешаващо, но никой не е имунизиран срещу това да се превърне в грешката и в изключението от същата тази статистиката. Понякога не един път, а повече.

Затова да казвам: “Точно на мен не може да ми се случи“ вече не е опция, нито като жена, родила преждевременно, нито като болногледачка на пациент с мозъчен тумор, нито като млада вдовица. Статистиката просто не важи за мен.

И ако повече не мога да й вярвам, то тогава единствен вариант ли остава постоянно да се страхуваш, да живееш, очаквайки поредното „невъзможно“ нещо да се случи? Не. Не е. Защото това не е живот. Или поне не е животът, който аз искам да водя.

За мен отговорът е да признаеш статистиката, включително интензивното търсене на информация и запаметяването на данни. Да признаеш, че ужасните неща могат се случат. Да приемеш, че страхът, макар ирационален, също съществува. Бъди подготвен – умствено, психически, емоционално. И поеми дълбоко дъх.

Запомнете – статистиката работи по два начина. Да, понякога най-лошото, което си представяш, става реалност, немислимото се случва, сърцето ти се къса и светът ти се разпада на парчета, а ти не може да направиш нищо друго, освен да събереш парчетата. Понякога обаче се случва и чудо, едно на милион и невъзможното, за което винаги си мечтал, става реалност.

Статистиката не ми дава успокоение. Повече никога няма да кажа: “Точно на мен не може да ми се случва!“. И мисля, че това е ОК. Това означава, че се научавам да възприемам живота с широко отворени очи и със сърце, все още пълно с надежда.