Приложенията за запознанства не са ми секси

| от Лора Младенова |


Тези дни се изкуших да хвърля един поглед на новия сериал на Netflix „Wednesday“, посветен на емблематичната едноименна дъщеря на познатото ни семейство Адамс. Заспиването ми се дължеше на преумора, а не на качествата на продукцията, която планирам да догледам. Припомни ми обаче един студентски спомен, а именно, че колегите в университета обичаха тайно да наричат мен и тогавашния ми приятел именно „семейство Адамс“. Мислеха, че не знаем и че това би ни обидило, но грешаха двойно. Знаех и ни най-малко не ме обиждаше. Той беше висок и мрачен типаж, облечен предимно в черно, а аз бях бледа, дългокоса, разговаряща само с избрани приятели и надменно изглеждаща (последното се дължеше на вродената ми свенливост). У него ми допадаше точно това колко много се отличава от другите. За разлика от мнозинството от колегите ни, той не парадираше с излишно скъп автомобил, подарен от техните, и не се ентусиазираше непрекъснато от темата как „ще се направи на куче“ за осми декември в Банско. По време на лекции непрекъснато рисуваше нещо в тетрадката си, а аз, още преди той да ме е заговорил, не можех да заспя над мисълта какво, по дяволите, рисува непрекъснато. 

Покрай това се замислих за всички онези броящи се на пръстите на едната ръка случаи, в които съм изпитвала някакво увлечение или дори влюбване. Винаги се е случвало „от пръв поглед“, хората винаги са били изключително различни като типажи един от друг. Общото – че са ми направили адски силно изначално впечатление с някакъв свой жест, реплика, усмивка, поведение. Толкова силно, че да си спомням достатъчно ясно и сега точната секунда, в която умът и сърцето ми са стиснали ръце над мисълта „тук ще бъде България“. 

Това е нещо, което няма как да ти се случи в приложение за запознанства. 

Психологията на връзките разглежда едно явление при влюбването или при привличането, което бъркаме с влюбване, и свързано със социалния контекст, в който срещаме субекта на желанията си и усещаме онази изключителна тръпка, позната като „пеперуди в стомаха“. Уловката е там, че това често ни се случва в ситуации, които по някакъв начин асоциираме с адреналин, вълнение, чувство на триумф, чувство за риск, за еуфория, за някаква ексклузивност, която понякога погрешно свързваме с присъствието на човека, а не с контекста на ситуацията. Именно такъв ми се струваше въпросният ми университетски партньор – той го играеше бягството от онази безумна парадна рутина на комуникационния дискурс сред колегите ми, изградена от напивания, покупки, повърхностност, глезотия, показност и състезание. Той беше „специален“ и „различен“. И аз се чувствах още по-„специална“ и „различна“ около него, отколкото по принцип. Той беше липсващото парченце от „семейство Адамс“. Беше ми нужен, за да съм „Мортиша“. Голяма част от любовта, която изпитвах, беше любов към тръпката да съм различна, любов към себе си, към новото, излизането от рамките. 

По подобен начин се случват тръпките, влюбванията, привличането и привързаността, когато си извън социалната си среда – например на път, на ваканция, на младежки обмен, на международно обучение, та дори и в командировка. Най-после си излязъл от обичайната си рамка, от комфортната зона, чувстваш се лек, и щастлив, и себе си, и безкраен…. и изведнъж, ето го и него, черешката на цялото това прекрасно усещане! Ако никога не сте се влюбвали на път, значи сигурно никога не сте пътували. 

Именно този тип усещане липсва в приложенията за запознанства. 

Те се базират на идеята да сведат и привличането, и любовта до алгоритъм, да ги рационализират и разделят на аспекти като снимки . Как пък да не си харесам някого, изложен като на щанд за зарзават с накратко описани качества и намерения и потенциално някой тъжен опит за хумор. И с декларация „търся си сериозна жена“ или „не търся нищо сериозно, само забавление“. 

Ако решиш, че някой ти допада на снимките, в зависимост от това какво ти допада визуално, вероятно ще получиш една от три реплики:

  • Някакъв опит да за крайна оригиналност тип „питала ли си се какво търси нощната пеперуда около лампата“, който всъщност може и да би прозвучал истински забавно и атрактивно, ако това го обсъждаш със случайно попаднал в компанията ти секси нов човек на живо.
  • Въпросът „хей, как си, какво правиш“. Салата, брат, правя салата. После ще си мия косата и ще си лягам.
  • Питането „какво търсиш тук“. Не разбирам този въпрос. Търся каквото намеря. От някои хора мога да търся любовта на живота си. От някои хора – да си разменим няколко възпитани думи и кой откъде е. От трети – да ги блокирам. От снимки не търся нищо. Май питащите последното обикновено очакват да чуят, че търсиш секс. Не съм съвсем сигурна, че опцията да си поръчаш човек за вкъщи по няколко снимки, по начина, по който си поръчваш пица от „Доминос“, изобщо е способна да промени влажността на бельото ми.

Липсват ми някои важни елементи в този тип запознанства – и социалните, и химичните такива. Не ги отричам, дори съм ходила на страхотна Tinder сватба, но никога няма да ги разбера. Дадох му шанс, от любопитство, не е моето. Не ми е секси. Всъщност хората, които привлякоха вниманието ми там, бяха… хора, които съм виждала в някакъв контекст на живо преди това. Извън това ситуацията е: 

„Тишо, 33 г., София. 
Снимка 1 – с куче. Снимка 2 – в планина. Снимка 3 – артаджийски задимена. Снимка 4 – той самият с фотоапарат. Снимка 5 – отново с куче. 

192 см, ако ви е важно. Телец. INFP. Непушач. Ваксиниран. Обичам филми на Дейвид Линч, рафтинг, да готвя, да ям, да пътувам. Търся и ONS, и дългосрочно обвързване. Да не ми пишат сребролюбки.“ 

Хубаво, ама мен ме интересува какво си рисуваш в тетрадката. Толкоз. 

Вижте още: 

Не ходя по срещи, понеже вярвам в любовта!