Майната ѝ на тръпката!

| от Лора Младенова |


Рано тази сутрин попаднах на публикация на моя позната във връзка с „тръпката“ във връзките и с онзи ужасен момент, в който „тръпката“ си отива, но всъщност от нас зависи да си я създаваме и възпроизвеждаме сами. Осъзнах как в последните две седмици съм научила за възобновяването на цели две изключително токсични и обречени връзки, и то все с аргумента, че „такава тръпка няма с друг човек“.

Спомних си за едно парче на Мuse  – Мuscle Museum –  което веднъж си пуснах, когато прекратих своя предходна връзка. Вървях си по софийските улици, слушах онова съдбоносно „You will wait until it’s over to reveal what you’d never shown her, too little much too late“, беше ми леко и приятно и се чудех как Muse успяват да имат песен за всяка ситуация. Усетих тръпката да напуска тялото ми, както се случва с един възпален закърнял излишен орган като апендикса например. После животът ми тръгна щастливо, все напред и нагоре, и така вече години.

Много романтично сравнение, няма що, а? Знаете ли, тръпката също не е много романтична.

Онази песен на Muse продължава ето така: „And I don’t want you to adore me, don’t want you to ignore me, when it pleases you“ / „не искам да ме обожаваш, нито да ме игнорираш, когато ти изнася на теб“.

Така наречената тръпка, която векове наред се романтизира в десетки и стотици книги, песни, фейсбук цитатчета и коледни филми по Hallmark, се заключва някъде в това изречение. Истерична обсесия по вечното непостоянство. Пристрастеност към собственото ни вътрешно безпокойство. Състезание със самия себе си за нечие внимание. Тревожност, драма, чувство за малоценност, опасение, че непрекъснато грешиш някъде. Че ти не се заслужаваш този човек, че трябва да се постараеш още, и още, и още, и то никога няма да стига. Пеперудите в стомаха не са нищо повече от невъзможност да седнеш и да се нахраниш, защото стомахът ти е хронично свит на топка от интернализирано напрежение.

Онова, което романтизираме с този фетиш към „тръпката“, са токсичните връзки. Връзките, в които някой някого гони на летище. В които единият е поискал да обясни на другия, но той не е пожелал да го изслуша. Драми, разминавания, грешки, прошки, скубания на коси в опит на колене да се извиняваш. Идеята, че „истинската любов“ трябва да е максимално трудна.

Тръпката е недоверие и несигурност. Недоверие и в теб самия, и в човека до теб. 

Дали ще се обади. Дали държи на нас наистина. Дали като е казал, че ще е някъде в 18:00 часа, ще бъде там и в толкова часа. Дали днес ни обожава, а утре игнорира. Дали изобщо ни харесва, дали изобщо сме за харесване. Дали наистина е навън с приятели. Дали пък всъщност не е прав да ни ревнува толкова много. Дали в сряда сутрин ще иска същото от живота, което е искал във вторник привечер. Защо мълчи сега. Дали не сме го обидили с нещо. Дали ако му споделим, че нещо ни притеснява, ще спи обърнат с гръб два месеца. Дали ни говори истината. Дали ще бъдем наказвани с мълчание. Дали ще бъдем гаслайтвани. И гаслайтват ли ни наистина.

Може би наистина преувеличаваме. Може би наистина си измисляме. Може би наистина сме леко луди. Може би наистина сме лоши хора. Може би не заслужаваме тази връзка. Не заслужаваме този човек. Не заслужаваме да бъдем обичани. Ще го изтървем. Ще изтървем последния си шанс. Трябва да се постараем. Повече. Повече. Повече. И никога достатъчно.

Образува се един цикъл, в който ти едновременно вярваш, че не си направил достатъчно, но че и за теб не е направено достатъчно. Бориш се до дупка за любов, която изначално си приел, че нито заслужаваш, нито ще получиш. Някои се борят с ревниви изстъпления. Други с ревящи истерии. Трети – с безкрайна и покъртително досадна поредица от непоискани жестове, с които да вържеш другия да се почувства длъжен да те обича. Едни – с непрекъснато немлъкване, други – с демонстративни мълчания. Някои дори и с бой, който в някои среди все още се чете като израз на любов.

Лесно е да приемем, че тази така невероятна „тръпка“ се дължи изцяло на другия човек, независимо дали я оценяваме положително, както ни е учила попкултурата, или обективно, тоест отрицателно. Не е така.

Отношението на другия е облекло и форма върху същината на проблема – а именно собствените ни деструктивни вярвания за себе си.

Ние сме избрали този човек. Ние сме избрали човека, който се отнася така с нас. Ние се борим до дупка да държим точно тези отношения в живота си. Ние сме приели, че любовта изглежда така. И отново ние, на свой ред, отвръщаме на една токсичност с друга и затваряме омагьосания кръг. И го захаросваме с наратива за удивителната тръпка, от която се нуждаем в живота си по същия начин, по който един несамодостатъчен човек се нуждае от външно осмисляне и ако не го търси в други хора, може да го търси в хазарт или хероин.

Тръпката не е нищо повече от едно вечно нестабилно усещане, което можем да вербализираме като „той/тя обича ли ме наистина“. Истинският въпрос, който стои зад него, е „аз заслужавам ли любов наистина“ и неговият отговор не стои извън нас. 

Холивудското кино, мама и татко, лошите деца в училище, гадната попкултура, консумеризмът и обществото, разбира се, са допринесли – всички посвоему – за набора ни от погрешни вярвания. Ако обаче изберем цял живот да сочим с пръст, да търсим обвинения и да бъдем системни жертви на страховете си от изоставяне, вместо да погледнем в себе си, да открием собствената си стойност и да се изправим на крака, цял живот ще влизаме в порочния цикъл на хазартност, несигурност и абстиненция в отношенията си. И вероятно няма да оценим възможностите си за спокойствие, хармония, споделеност и щастие, когато застанем пред тях, или ще си ги разрушим сами в търсене на драма, тръпка и някаква форма на съзависимост.

В тръпката рядко има романтика, а центрофуга от турбуленция и страхове. Просто щастието се продава по-трудно от нещастието, по-малко доходоносно е, затова я захаросваме толкова много. Но нека и аз завърша като фейсбук късметче: пред пеперудите в стомаха избирайте ръката, която ще стопли стомаха ви, когато ви боли. Пък ако ще и да си е вашата собствена ръка за някакъв период от време – не е толкова страшно.

Вижте още:

За една токсична връзка са нужни поне шестима