Ако разделите ни бяха заглавия на холивудски филми

| от Лора Младенова |

„Всички го виждахме, че ще се разделят, само те последни го забелязаха…“ На по следновогодишна бира в любимия си футболен бар с мой близък приятел обсъждаме живота, и размислите и страстите си, и политката, и сертификатите, и музиката, дето беше по-хубава едно време, и печалните си банкови сметки, и скорошната раздяла на общи познати. Той ме шашка с тезата си, че раздялата винаги идва навреме – нито по-рано, нито по-късно, отколкото ѝ е времето. Аз съм на тотално различно мнение. В тия ситуации обикновено е „дали аз закъснях“, „или времето бързаше“, твърдя, може би просто ми се спори.

И от дума на дума следновогодишната бира се превръща в три себеподобни. Няма страшно – тоя бар е виждал и по-страшно, и по-хубаво, и по-лошо, и някои от нашите собствени срещи и раздели. Не че някой някога е зарязвал нас, разбира се. Не, също така никога не хапваме чесън, никога не сме се забавлявали на сръбска песен, никога не сме връзвали тенекия, и други пазарни лъжи за пред хора, изберете си.

За разлика от нещастните фамилии на Толстой, дето всички са нещастни по своему, разделите (тези същите, които никога не се случват на нас самите) си приличат, при това ужасно много. Те се случват в няколко различни варианта и ако живееш достатъчно дълго и се задомиш или откажеш тотално достатъчно късно, ми се струва, че рано или късно ще се сблъскаш с повечето от тях. И ще ти се струват познати, толкова познати, че си има определени кино заглавия, с които можеш да ги назовеш, понеже „тоя филм вече си го гледАл“.

Пускам „50 ways to leave your lover“ на реплей за вдъхновение и ще ви ги разкажа накратко. Не от опит, разбира се – кой би зарязал мен все пак?! Освен че не са чак 50, другото общо между тях е, че във времеви план кулминацията и развръзката задължително се разминават.

Предизвестена смърт

Това е ситуацията, в която любовта е приключила отдавна преди да връзката да свърши. Ама наистина отдавна – месеци, години. Едно време, когато сте започнали да се виждате, бяхте преди всичко приятелчета, още ученици или студенти, тепърва имахте да откриете заедно ценностите си, да изпиете двулитровките си на пейка, да си участвате в поготата, да се научите, че в леглото не сте само вие, да изкарвате седмицата с десет лева и два буркана зимнина. И беше много забавно. Дотолкова, че ще ви отнеме години, докато забележите, че и двамата вече сте други хора.

Той настоява за деца, защото така се прави и ще се радват бабите, а ти, абе, не че не искаш, ама не сега, и, честно казано, не с него. Той ти говори за традиционните християнски ценнности, нищо, че хапва свинско на Бъдни вечер и не е стъпвал в църква, и цъка неодобрително с език след теб, докато ти отиваш на Прайда без сутиен и по джапанки, без да се замислиш от убеждения ли го правиш или за социалния престиж. Той събира за сватба, ти харчиш за Couchsurfing пътувания. Ти се смееш на книгите му за управление на личните финанси и обсесията по крипто валути, той гледа с пренебрежение в екрана ти, където за пореден път върви „Великата красота“ на Сорентино. Като ви се случи нещо интересно, нямате търпение да разкажете, ама не един на друг.

Ама нищо, нали се обичате, а пък тя любовта побеждава всичко. Почти всичко. Вярно, не сте правили секс от пет месеца, но това не показва ли само, че връзката ви е дълбока и не се простира само до физическото. Вярно, излизате в съвсем отделни компании винаги, но това не значи ли, че сте успели да запазите личността си… Не точно. Всички са го забелязали преди вас, а вие даже сте се мръщили, когато ви го казват – вие няма да остареете заедно. Добрата новина е, че мъчително дългите като времетраене любови са лесни за преживяване. Понеже вече си ги преживял и прежалил, докато още са продължавали, през някой от всичките 17 пъти, когато си мислеше дали вече не е време да се разделите.

Да изчезнеш за 60 секунди

Има любови, които те удрят челно и отникъде, нетърсени и нечакани, минават през тебе „като вятър“, дето викат добрите стари Каризма. Същите онези любови, за които бабичките казват „като дойде сляпата неделя“. Можеш да седиш и да слушаш в захлас историите на този човек до малките сутрешни часове, да се възхищаваш от арт безпорядъка в таванската му стая, да ходиш като поклонник по Пътя на Сантиаго подир непрекъснатите му идеи за нови места за посещаване, а сексът, ако изобщо дойде времето да стигнете до него, е главозамайващ до степен да ти пречи да си вършиш служебните задължения, понеже не можеш да спреш да си мислиш за снощи. Вървиш две крачки над земята и не можеш да повярваш, че се случва на тебе.

И правилно не можеш. Един ден пропуска да ти се обади. На следващия отговаря едносрично. Приятелите те обвиняват, че си параноик, като споделиш, че нещо рязко е спряло да е наред. После, ако изобщо чуеш нещо, чуваш някое „вината не е в теб, а в мен“, „имам да се фокусирам върху работата си“, или „при мен не е моментът за връзка“ и, освен да не си станеш от леглото никога повече, ти се иска поне да беше разбрал нещо истинско като „бившият звънна, иска да се съберем“, „ами, виж, на мен просто ми се правеше секс“, или „абе, харесваш ми, ама не достатъчно“, понеже реално това последното е разковничето на всичко. Цялото нещо трае от 60 секунди до месец. И безкрайно боли, понеже те оставя на средата на най-розовите ти мечти да си мислиш какво можеше да бъде и да се чудиш до края на живота си толкова тъп ли си, че да отегчиш някой готин човек за няколко дни, или си толкова тъп, че само ти не забеляза, че някой неготин човек те пързаля с романтика срещу малко внимание или малко секс. Толкова тъп си, сори.

Все още знам какво направи миналото лято

Нали се сещате за дебелата книга с минали прегрешения и минали саможертви, които великодушно сме простили или направили съвсем безкористно? Само дето не сме. И в двата случая. Не ни е минало, задето „ти миналата зима си пишеше с Катя“, нито за начина, по който родителите на партньора са се отнасяли към нас, нито за всички случаи, когато той е предпочел пред нас приятелите си. И не сме се преместили с него в друг град, не сме жертвали своята кариера в името на неговата, и не сме отстъпили за избора на общо жилище от добрината на великодушните си сърца, а с ясната надежда, че някой ден това ще ни се върне под формата на любов, жестове, привързаност.

Катя, техните, нежеланите имена на децата, и този грозен апартамент, и неговата мноооооого важна професия, и твоите непоискани саможертви изплуват едни през други като призраци във всеки следващ семеен скандал. Нещо повече, идват и в ситуациите, когато човекът до теб е имал наглостта да забрави да купи масло на връщане към къщи, след като ти изрично го помоли, и сега най-безочливо се извинява и предлага да се върне обратно до магазина, за да купи все пак маслото. А ти му прости за Катя! Че и деца му роди. Тези връзки, в които всеки дребен конфликт води до художествено четене на „азбучника с моите жертви и твоите прегрешения“ приключват. И не милосърдният всеопрощаващ герой слага края им обикновено, а другият. Онзи, комуто е омръзнало винаги да бъде виновен. Не твърдя, че така е справедливо, нито обратното.

Here’s Johny!

Да, тази не е заглавие, а сцена от филм и никак, ама никак не е смешна, особено ако ти се случва в реалността. Има хора, които не могат да приемат края на връзките си и никак, ама никак не ви пожелавам да ги срещате. Обикновено те са показали признаците на обсесивното си поведение, още докато трае връзката, и най-често именно това е станало причина за края ѝ. Досущ като героя на Джак Никълсън в „Сияние“, тяхното лице ден през ден и нощ през нощ ще изплува с налудничав поглед около входната ви врата, придружено от цветя, молби, клетви и заплахи. Ще говорят за самоубийство, ще просят втори шансове, ще твърдят, че може би са забременели, ще ви обвиняват, че сте избрали най-неподходящия момент, ще обясняват как никога няма да срещнете някой толкова добър, който да ви обича толкова много. Ако сте успели да се справите безболезнено с такъв човек, съжалявам, че ви се е случило, и се радвам, че е приключило. Ако ли не, потърсете помощ, или поне споделете с приятели какво ви се случва.

Четири сватби и едно погребение

Наесен имате да кумувате на Свилен и Деси. Хриси и Христо вече чакат второ дете, а останалите ви приятелски двойки живеят под един покрив от години насам. Роднините ви питат вас какво чакате. Приятелите ви питат вас какво чакате. Най-притеснителното е, че и вие се питате какво чакате, а отговор няма и няма. Американските филми обичат да ползват една тъпа метафора с бейзболни бази за развитието на връзката във физически план. Тези бази отдавна сте ги минали, но не ви се минава финалната права – да си обещаете, че ще останете заедно, докато смъртта ви раздели, независимо дали си го обещавате „пред Бога и пред хората“, или само един на друг помежду си. Комфортно ви е заедно, обаче това не ви стига. И когато дойде моментът да се замислите ще се включите ли и вие в сватбената треска наоколо, отговорът се налага от само себе си.

Четири сватби. На толкова сте канени само през май и юни, а годината едва започва. И едно погребение. На вашата дълга, кротка и безинтересна любов, и на идеята, че тя някога ще бъде повече от това. Амин. За тези четири сватби ще давате пликове с пари поотделно и ще си търсите „+1“. Обикновено след такива връзки хората често срещат онзи, с когото наистина искат да бъдат и до една-две години вече са се задомили и са забравили, а Instagram-ът им от горе до долу е покрит със забавните предимно и само за тях видеа на малката Ая, която са създали в рамките само на няколко месеца, след като са срещнали онзи, с когото всъщност могат да си представят бъдещето си.

Изгубени в превода

Тук попадат всички летни, есенни, пролетни, пътешественически, командировани, и еразъмски любови, които водят до връзка от разстояние. Ако нямате строен и ясен план за събиране в единна географска локация в даден момент, те приключват точно там и тогава, когато под лятното небе на някоя чужда страна карате скутерче Vespa по калдъръмени улички, пушите хашиш, обсъждате звездите (не тия от реалити форматите), и танцувате без музика насред нищото в парка, животът е прелестен, а вие самите се чувствате някак… безкрайни. Само дето на вас ви трябват още няколко месеца видео чатове, непрекъснати текстови съобщения, и чат-пат някоя и друга снимка със или без бельо, докато признаете финала пред себе си. С повече късмет успявате да запазите поне една искричка от емоцията, която сте преживели тогава, една песъчинка от пясъка в Сицилия в кутията си със спомени, една снежинка от Олимпийската планина над Сараево в умовете си. И след години, когато профилните ви снимки са вече от последната бременна фотосесия, си честитите Коледи и рождени дни, всеки на своя език, ама и двамата знаете кой какво има предвид.

С моята собствена „предизвестена смърт“ сред любовите веднъж, почти на изпроводяк, си говорихме колко хубаво би било, ако филмът за връзките и животите ни беше „Странният случай с Бенджамин Бътън“ и те вървяха от края към началото – от последните си летални издихания, пълни с разочарование, яд и застоял въздух, към безгрижните си и детински първи дни, озвучени от смях и целувки, нажежени от любопитство и нетърпение. От края към началото, в което винаги е словото. Но животът не е филм, само много, много прилича. И понякога сценарият му е доста слаб, но ние сме си виновни – нали сме сценаристите.

Вижте още:

7 филма, които ще ти е неудобно да гледаш с партньора си

 
 


Повече информация Виж всички