Бях на 36 години, когато ми вързаха тръбите – шест седмици след раждането на четвъртото ми дете. Следоперативното състояние ми донесе повече болки, отколкото очаквах, но така и не можах да съм сигурна дали е от тръбите, от раждането, от кърменето или от какво.
Тялото ми вече изобщо не се усещаше като мое. Имах чувството, че не мога да стоя права, без да чувствам, че нещо вътре в мен ще се разкъса. Тазът ми беше заел формата на въпросителен знак, гръбначният ми стълб беше травмиран от поредната ми епидурална упойка, гърдите ми бяха възпалени, и течащи, и пълни, винаги толкова пълни.
По-големият брат на сина ми беше само на 15 месеца, другият брат беше на пет, най-голямото ми дете беше на шест.
Никой от тях все още не заспиваше сам – всички малки човечета, които се нуждаеха от приспивни песни преди лягане, трябваше да ме държат за ръката, трябваше да увият малък юмрук през косата ми, наблюдавайки лицето ми с немигащи очи, надявайки се, че ще заспя с тях.
Тогава, на 36, знаех, че имам достатъчно деца.
Четири момчета в рамките на няколко години и един спонтанен аборт между бременностите. Сякаш не успявах да не забременея. Противозачатъчни, презервативи, спирала – нищо друго не работеше освен липсата на секс и това всъщност не беше опция за мен.
Оказа се обаче, че вазектомията също не е. След четири раждания очаквах да бъде. Мислех, че една проста амбулаторна операция с традиционно леки и бързо отшумяващи усложнения, която може да се извърши за 15 минути, изглежда честна. Повече от честна. Не четири вазектомии в замяна на четири раждания. Само една.
– Няма начин. – каза той. – Не мога.
„Жените не разбирате как стоят нещата за един мъж, когато става въпрос за такива теми.“ „Там долу е толкова чувствителна зона, че наистина не можем да си позволим нещо да се обърка. Просто не мога, няма как, дори и чисто психологически, сякаш ще стана по-малко мъж. За мъжа е по-трудно, отколкото за жената. Ти след четири раждания вече си преживялва какво ли не, какво ще ти коства само още една процедура?“
И така, аз си запазих „само още една процедура“.
Закарах се до болницата с колата на майка ми. Той замина в командировка за уикенда и дори забрави мобилния си телефон вкъщи. Операцията мина добре. Не почувствах никакви угризения или колебания, въпреки че лекарят и сестрите ме попитаха няколко пъти дали съм сигурна и дали няма да реша да имам още едно бебе. Не, благодаря, без повече бебета за мен. А в подзъснанието ми вече се прокрадваше и продължението на тази мисъл – „… с или без него“.
Бях взела решение за себе си, още преди да се е прибрал.
Бях в леглото, уморна и болна – и сигурна, че мога да чуя някои от вътрешностите си да се разкъсват, ако се изправя твърде бързо. Той каза, че реагирам драматично и сигурно е заради емоциите ми по въпроса, а не толкова заради физическото ми състояние. Опита се да ме утеши с физическа близост, но бях твърде уморена за секс и усещането щеше да е твърде болезнено.
По-важното е, че бях твърде уморена от него, нас и от всичко в брака ни. извън нашите момчета. Той беше пълен с истории за забавния си уикенд далеч от нас и беше толкова щастлив, че вече не трябва да носи презерватив. Толкова щастлив, че въпросът е приключен, нищо че той по никакъв начин не е помогнал за това.
Невинаги има някаква последна капка, точка на кипене, на пречупване, след която виждате връзката си като двама отделни човека, отиващи в две отделни посоки. Връзването на тръбите беше близо до такава точка за мен, защото тогава видях съпруга си с други очи. Може би ги бях затваряла твърде дълго. Видях го като пасивен член на семейството ми, но не и като мой партньор. Човек, който проспа последната Бъдни вечер. Човек, който принуждава децата да седят на масата, докато не си изядат до троха. Който оставя бебетата „да се наплачат“, ако реши да ми „помага“ с гледането им.
Години наред не можех да надмогна собствената си жажа да бъдем „цяло“, „стабилно“, „нормално“ семейство, страха си от самотата, както и личния си копнеж да направя нещата „идеално“, съвсем различно от разбитото семейство, в което аз съм пораснала. Нелогичното усещане, че „никой няма да ме иска такава“.
Докато той не отказа да си направи вазектомия, тогава започнах да виждам отношенията ни кристално ясно.
Повече от година след това не го напуснах, исках да съм сигурна в решението си и да не подходя импулсивно, все пак трябваше да помисля и за децата. През цялото време това обаче претеглях на везни дали кой вариант ще е най-добър за всички ни. Започнах да си заделям пари, докато успоредно с това виждах как всеки мой опит да бъда мила се игнорира. Когато му съобщих, че го напускам, беше петък. Бих го напускала всеки петък.
Животът, който момчетата и аз си изграждаме сега, е пълен с любов. Не е лесен, не е идеален, но се стремя да им дам от онова скучно, ежедневно, спокойно щастие, за което забравяш да мислиш през повечето дни и не се запитваш щастлив ли си, защото толкова добре знаеш, че си. Такова семейство не е подходящо за всеки и може би не беше по кройката на съпруга ми. Предполагам, че в крайна сметка не бяхме подходящи за него.
*Източник: Women’s Health.
Вижте още:
