Защо няма повече да правя снимки на децата си

| от MamaMia |

Чери Кейси е журналист и редактор, работил за множество издания като Marie Claire, The Independent, The Guardian, FT, Vice, Buzzfeed. В статия за британското издание на HuffPost, тя разказва защо е решила да приключи с постоянното правене на снимки на собствените си деца. Според нея непрестанният достъп до камерата на телефона всъщност „ампутира“ силата на спомените ни, а това е ужасно. 

Ето нейната гледна точка:

Коледа сутрин. Синът ми тъкмо е „помогнал“ на своята сестра, която е още бебе, да отвори една от новите си играчки и тя пищи от удоволствие. И двамата имат все още сънен вид и са в коледни пижами, докато на заден фон проблясват светлинките на елхата.

Толкова много ми се иска да ги снимам, да запечатам този момент, така че никога да не го забравя. Но не го правя. Защото тази Коледа – и от сега нататък – искам да запомня колкото се може повече от детството на своите деца. А за да запомня, мисля, че трябва да оставя камерата.

Като повечето родители, и аз изпитвам ужас като си помисля колко бързо лети времето. Дори и 2020-а, най-бавната година досега в историята, препускаше, стига да си помисля за нея във връзка с моите деца. Вглеждам се в малкото ми момче и не мога да повярвам, че е на 4 години. Ами моето новородено? Тя скоро ще стане на една.

И също като повечето родители, усещам постоянния натиск да се наслаждавам на всеки момент – защото той няма да се върне. Въпреки че разумът ми казва, че това е невъзможна задача, това поражда страх в сърцето ми. Искам да „запазя“ времето, затова се опитвам да го уловя на филм, за да мога да съживя момента всеки път, когато го гледам.

Но започнах да мисля, че този подход е контрапродуктивен. Започнах да мисля, че всъщност,

колкото повече документирам, толкова по-малко помня.

Трудно е да се опише усещането, когато една снимка успее да породи спомени. Най- близкото усещане, което получавам, е кадърът да успее да ме върне до даденото време. Например, когато гледам снимките на сина ми от деня, в който се роди – аз съм там. В болницата. Припомням си смесицата от луди чувства, усещането за бебето, дори си спомням миризмата.

Но оттогава съм му направила хиляди снимки и те нямат дори минимално подобно влияние. Често, когато разглеждам снимки от преди година, въпреки че виждам на тях сина си и себе си, и знам че сме били на даденото място в даденото време – те не пораждат нищо. Знам, че се е случило, но в действителност не го помня. И мисля, че това е, защото прекарвам прекалено много време зад обектива, вместо в самия момент.

Тази идея всъщност почива върху изследване. Професор Мариан Гери от университета в Уайкато, изучава влиянието на фотографията върху спомените, като предполага, че чрез постоянното документиране на нашия живот, ние всъщност отнемаме възможността си „да съществуваме за момента“ и следователно отдаваме по-малко внимание на онова, което наистина се случва.

В подобна насока разсъждава и професорът по психология Линда Хенкел, която провежда изследване, за да демонстрира онова, което тя нарича „ефект на заснемането на снимки“. В нейния експеримент една група участници разглеждат предмети в музей, без да снимат, докато друга група снима тези предмети, докато ги разглежда. Втората група запомня по-малко детайли, отколкото първата.

Причината за това според Хенкел е, че когато снимаме, ние подсъзнателно разчитаме на камерата да запомни детайлите вместо нас. „Всеки път, когато разчитаме на устройство с външна памет, ние отнемаме от умствената си когнитивна обработка, която може да ни помогне в действителност да запомним тези неща самостоятелно“.

Има и още една причина да искам да оставя камерата настрани.

Въпреки че знам, че е част от порастването, мразя идеята, че децата ми започват да развиват осъзнатост за себе си. Искам да се чувстват удобно в своята кожа възможно най-дълго, в блажена неяснота относно това как биха „излезли“ на снимка.

Миналия месец на среща със свекърва ми (навън), синът ми се затича към гигантска декоративна бяла мечка, смеейки се. Свекърва ми извади телефона си, за да направи снимка, и веднага видях внезапна промяна в него. Той се забави. След това застина в твърде дълга усмивка. „Мигът“, на който се наслаждавахме, отмина, а нали именно той уж беше онзи, който се опитвахме да задържим.

Не обвинявам свекърва си. В мрачен ден, в разгара на пандемията, тя искаше да запази този изпълнен с обич момент. Но така единствено потвърди онова, за което дотогава имах единствено бегло усещане – на четири години моето малко момче вече знае, че когато черното устройство е пред лицето му, очакванията към него са да се държи по определен начин. А аз наистина не искам това.

Разбира се, от правенето на снимки има и полза и не планирам да престана да снимам напълно. Но се насочвам към подхода „колкото по-малко – толкова повече“. Родителите ми са се задоволявали с филм с 24 кадъра (36, когато са имали повече пари) и, изнамирайки правилните фотоалбуми, все още успяват да си спомнят нашето детство. Така че определено мога да върна нещата леко назад (а и в крайна сметка наистина ли някога ще успея да пресея 3-хилядите снимки, които вече имам на своите деца?).

Груповите семейни снимки все още са страхотни, празничните снимки са задължителни и винаги ще имам няколко снимки от мразовитите сутрешни разходки с кучето. Но занапред, когато моите деца преживяват забавен, разкошен или нежен момент, аз просто ще гледам.

И се надявам, че през следващите години, даже и ще го запомня.

 
 


Повече информация Виж всички