След две седмици, прекарани у дома, миналия понеделник най-после пуснахме детето на ясла…
Нe. Tова звучи прозаично.
По-добре е да се каже: тържествено и с чувство на огромно задоволство от добре свършена родителска работа по домашното лечение – миналия понеделник НАЙ-ПОСЛЕ пуснахме детето на ясла НАПЪЛНО ЗДРАВО.
Наспано, наядено и в чудесно настроение. Изобщо – дете-сбъдната мечта за лелите в яслата.
След упорит едномесечен сопол и най-неочаквана кашлица, я лекувахме най-стриктно с антибиотични капки, сиропи и какво ли още не.
През тези две седмици, докато я гледах вкъщи, успорено с работата ми, около нас се беше образувал нещо като „санитарен кордон“ и останахме съвсем сами.
Бяхме излезли веднъж в градинката пред блока, но дъщеря ми направи неволната грешка да се изкашля леко. Като в описанието на Лондон по време на чумата от Даниел Дефо, при шума на кашлицата, всички родители „хлопнаха кепенци“ пред нас и с ужасени и укорителни физиономии подкараха децата си надалеч.
Вижте още:
Така изкарахме две седмици домашно лечение без едно детенце за компания.
Стояхме си между четири стени и се карахме с детето, и с баща му. И спорехме основно за метода на слагане на капките за нос. Баща й настояваше да й хващаме ръцете със сила, а аз залагах на нежното, но настойчиво убеждаване. Накрая слагахме капките със сила, което предизвикваше половиндневни тръшкания в последствие от нейна страна. Следващата половина на деня преминаваше в гушкане и прихленчания.
Вследствие на тези описания можете да си предствите само с какво вълнение, с какъв трепет и какво нетърпение очаквахме тя отново да предстъпи ясления праг.
И ето дойде заветният понеделник.
Заведох я с огромно чувство за удовлетворение, с усещането, че водя в яслата нещо като абсолютно ново дете: с напълно премахнат градински сопол, почти нечувано и невиждано състояние на децата по принцип.
Как да ви го обясня това чувство на гордост, за да ме разберете?!?
Затова и потресът ми беше огромен, когато същия ден следобед отидох да взема чисто здравичкото си дете и ми го върнаха на вратата… ОТНОВО СЪС СОПОЛ.
Преполагам че на всички родители, чиито деца ходят на ясла или детска градина, им е познато това дълбочинно и жестоко усещане, че накрая пак си прецакан.
Отново си налял сто-двеста лева в лекарства, изгубил си трицифрена сума от заплатата в болнични, жертвал си си работното време да ходиш по педиатри, изхабил си сума ти нерви, за да гледаш детето у дома, без наличието на други деца, с които то да си играе… И ти го връщат отново сополиво.
На всичкото отгоре лелята от персонала най-безцеремонно казва на раздяла: „Нещо има сополчета, вижте я“…
Да я видя ли??? От три дена няма сополи, отива веднъж на ясла и следобед отново подсмърча!!!
За всичко е виновен Вечният детски бацил, предназначен да изпробва имунитетата на хлапетата до най-крайна степен. И всеки път да го побеждава.
Има ли сопол, пускай го на ясла, защото този сопол няма да мине. Той не подлежи на лечение, това е хронично и постоянно състояние…
„Сопол ли?“, възкликна и педиатърката на дъщеря ми, когато й звъннах, за да се оплача, че дългото лечение е завършило с нови подсмърчания. „Ама той сополът няма да отмине чак до 14-годишната й възраст… когато вече ще може да си го бърше сама и няма да го забелязвате. Няма нищо притеснително!“ – и ми затвори телефона.
И така… Сега малката си ходи на ясла със сопола. Всеки момент гадният секрет ще се превърне отново в кашлица, ще започнат да ни отбягват и ще се наложи да я задържим пак у дома. Вече се приготвям психически за следващия домашен престой.
Вижте още:
