Размисли за зоопарка, как се държи човекът и как животното, както и за няколко причини за някои табели.
"Мечко-о-о... Мечко-о-о..." - реве свирепо петгодишният потомък на младо семейство пред клетката на гризлито. Рони (така се казва мечо) се препича на слънце и се чуди кой и защо реве и си мечтае и той да може да реве така, но някъде в гората. Майката на детето с умиление го снима.
Влизаме в залата с големите котки, земноводните и рибите. Там инстинктивно ми изтръпва сърцето за друго чуждо дете, което радостно блъска с две ръце по стъклото - на десет сантиметра от широко отворената паст на крокодила. Майката, отново с умиление, го снима.
Следват клетките на маймуните, където ставаме свидетели на хор от маймунски звуци, които обаче не идват от животните, махане на ръце, скокове за привличане на вниманието на лапундерите, високочестотни писъци "Ма-а-амо, виж какво прави!". Щрак-щрак — телефонът не спира да снима.
Един възрастен обяснява разпалено: "Ама то да излезе малко, да го видим по-добре".
През два терариума мама и татко чукат по стъклото със същото усърдие като детето.
Аз се опитвам да си представя как бих реагирала, ако някой непознат ми затропа по прозореца в неделя сутрин.
Сигурна съм - ще изляза да позирам с радост. Ама друг път. Или въоръжена с каквото тежко ми попадне пред очите.
Моите деца, слава богу, не тропат. Не защото са ангели или тихи като водата, а защото през годините съм изнасяла безброй лекции на различни теми: не се чука по стъклото, не се храни тигърът с вафли и не се вика "куче, куче" на хиената, не се вика и духът на животното с бесни танци пред клетката, рибите не са глухи.
Забранителните табели не са украса
Всяко "Не хранете животните" не е каприз на администрацията.
Това е старанието на хората, които всеки ден се грижат за тях, да им спестят болки в стомаха от солети и пуканки, както и по-сериозни заболявания.
Всяко "Не чукайте по стъклото" е опит за защита на животните от стреса да бъдат в клетка и винаги пред очите на посетителите.
И не е нужно да си страстен природолюбител или да имаш тениска с панда, за да проявиш уважение.
Не е задължително дори да обичаш животните — достатъчно е да разбираш, че те също чувстват. Просто е.
Това, че не обичаш всички хора, не е причина да им блъскаш умишлено вратата в лицето. Няма нужда да обожаваш мечките, за да не ревеш пред тях.
Табелите не са там, за да изпитват търпението ни, или да ни провокират да нарушаваме каквото и да пише на тях, защото, рабираш ли, то не ни засяга, засега само другите, нито са там, за да ни морализаторстват излишно като всяка една забранителна табела.
Те са на местата си, защото има причина.
И когато децата ни питат "Защо не може?", това е чудесен момент да кажем: "Защото не всичко, което можем да направим, трябва да го правим."
Мъдрост, която, впрочем, важи и за доста неща извън зоопарка.
Животните не се забавляват в зоопарка
Посещението в зоопарка за децата винаги е голямо приключение, но ако се вгледаш по-внимателно, виждаш и нещо друго.
Един тигър, който обикаля в кръг. Една мечка, която брои минутите. Птици, които не летят. Дори родени в плен, те знаят, че това не е тяхното истинско място.
И тук идва онзи дискомфорт, който трудно се обяснява на петгодишно дете.
Че тези животни не са тук, защото им е хубаво. Те са тук, защото за някои видът им няма да оцелее, ако не е в човешки ръце. Други — просто за да можем да видим слон, без да ходим в Африка или Азия.
Днес зоопарковете вече не са просто атракциони, каквито са били до преди едно-две десетилетия.
Все повече от тях се превръщат в места с реална консервационна стойност — с грижа за изчезващи видове, програми за развъждане и образование.
В Софийския зоопарк например, освен програмите за опазване на видове, има и прекрасен зоо клуб за младежи, в който деца и тийнейджъри учат за животните не от клипове в интернет, а от персонала на зоопарка - ветеринари, биолози и гледачи.
Те не просто гледат, а участват, не чукат, а се питат как да помогнат.
Надежда има. Джейн Гудол не спря да го повтаря до смъртта си.
Уроците от клетките
Полагам големи усилия да науча децата ми да обичат животните, да разбират, че обичта към дивите животни не включва галене, а напротив - стоенето на достатъчно отстояние. Че понякога ограниченията не са наказание, а грижа.
Да знаят, че когато нещо живо стои зад стъкло, нашата роля не е да почукаме, за да се движи повече — а да помълчим, за да го разберем повече.
На излизане от зоопарка, дъщеря ми ме попита: "Мамо, те тъжни ли са?"
Отговорих със свито сърце: "Малко да. Няма щастливо животно в клетка. Но хората, които се грижат за тях се грижат с много любов." Тя кимна. После добави: "Значи ще ги пазя и аз, но тихо."
Да, точно така. Тихо.
А ако не знаете коя е Джейн Гудол, можете да потърсите информация за нея в нета. Струва си.
