Стига вече с тезата, че устройствата вредят на децата

| от Мария Петрова |

„Ако бяхте попитали хората какво си пожелават, те щяха да отговорят – по-бързи коне“

Хенри Форд

Късният следобед, точно преди да завали дъжд, защото от месец насам всеки ден вали, родителите с малки деца са навън в компания с другите родители. Децата играят, а ние търсим отговори на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“ (Яворов).

И в отчаяния си опит да намерим тема за размисъл, захванахме да говорим за това колко са вредни компютрите, таблетите и телефоните. Май тръгнахме от ролята на онлайн обучението или пък не. Не е важно! Важното е, че отново чух тезата колко е лошо стоенето пред таблета, телефона и компютъра колко вреди на децата и как задължително, с цената на наказания, шамари и всякакъв род други рестрикции, трябва да ги накараме да четат книги.

Веднага си признавам, че не обичам клишета. А това е клише. Признавам си и че не мога да накарам моята първкласничка да чете книги. Не й е интересно. И както пише Вапцаров: „рекох полека, без злоба, човешки, да пробвам със тази история“ .

Да започнем с това, че моят мъж прекарва цялото си време пред компютъра, но не е по-малко човек от мен. Да не кажа, че е доста по-начетен и приспособим към всякакви ситуации. Мисля си, че устройствата (така ще ги наричам за по-кратко) също развиват редица умения. Това, че не ги въздигаме в култ, като четенето и писането, не ги прави по-малко значими. Докато използва телефона си, моята девойка винаги ме пита как се пише една или друга дума, дали е слято или разделно. Значи проявява интерес към грамотността! Няма значение, че текстът не е на хартия, казвам си аз за успокоение.

По-важно било да се пишат диктовки, казват моите приятели. Защо? Защо винаги това, което детето мрази, трябва да бъде по-важно от това, което обича?

Аз изкарах цялото си следване в университета, пишейки на ръка. Просто беше отдавна и нямаше как по друг начин да водя записки. Учебници също нямаше. И с какво се сдобих? С болки и ръцете и с изкривени пръсти. От години вече не пиша на ръка и никак не ми липсва. И когато детето ми каже след дълго писане на домашни: „Мамо, боли ме ръката“, аз веднага й казвам да спре.

Ограмотяването не е болка, то не трябва да бъде тежко.

Може да бъде начин на живот, можем да си казваме непрекъснато как се пишат думите, без да ни болят ръцете от това. Мисля, че след няколко десетилетия писането на ръка съвсем ще отпадне. Ще кажете, че това е ужасно. Ще плачете за всичко старо, макар и да не сте били от най-пишещите хора. Аз пиша всеки ден и няма да плача за нищо, което времето отнема.

Времето е най-мъдро. То добре знае какво да прави с нещата, които вече са стари, и като река бавно и упорито прокарва път за новото дори и през скали. А скалите на родителското мислене са най-твърди. Ние винаги знаем, винаги сме прави, винаги намираме начин.

Така ли е наистина?

Отказвам да вярвам, че знам най-добре и понякога се оставям детето да ме води. Усещам какво я прави щастлива, внимавам за тези моменти. Когато е щастлива, тя пее. Съчинява музика и текст. Понякога на български, понякога на измислен английски. Какво е измислен английски ли? Нещо, което бихте казали, че е английски, ако не знаехте наистина английски.

Но аз се отдалечих. Идеята беше за щастието. Кога детето е щастливо, кога пее, кога твори?

Трябва да призная без капка срам, че при нея тези моменти са, докато играе на безбройните си игри на различните устройства. Е, мога да направя драма от това. Но не искам. Вярвам, че щом има песен, има смисъл и има напредък. Затова не закачам тези нейни моменти. Най-много да се изтегна на дивана и да послушам песента, да се опитам да разбера езика, който не ми е познат.

Вярвам, че тези деца, които днес идват при нас, не сме ние от миналото си. Те са много различни. Те не идват, за да ги поставим в нашите рамки, в нашите разбирания. И може би не ние сме учителите. Просто слушайте песента!

Отплеснах се много. Моите приятели ми казват, че децата ще си развалят очите. Какви са тези глупости за песни, дето говоря. Това е най-малкият им проблем – казвам аз – в този свят на отровен въздух, отровна храна и отровни ценности, в които ги отглеждаме.

Има още много какво да се спори, но започва да вали. Трябва всеки да бяга към вкъщи. Някой ще чете книга, друг ще играе на таблет, а трети ще напише текст, в който ще каже, че може би четенето и писането си отиват или просто започват да живеят под друга форма…

Още от Мария Петрова:

Моите ученици имат нужда от мен. Точно както и дъщеря ми

 
 


Повече информация Виж всички