Прости ми, дете, и не бъди като мен

| от Мария Касимова |

Удряла съм си детето. Първият път беше нещо като шляпване през бедрото, когато нервите ми не издържаха на целонощния й рев и разнасяне на ръце из къщата, пеене на песнички за приспиване и стърчане до леглото й като стойка за биберон с вода.

На сутринта – подпухнала, смъртно уморена и напълно предала се на животинските си инстинкти – пернах дъщеря си по голото краче, а тя ревна с пълно гърло. Не я заболя толкова много, колкото се стресна. Все едно е обаче.

Стреснах се и аз. От това, че изпуснах нещо в родителските си отговорности и си позволих да ударя едно бебе… собственото си бебе! на няма и годинка.

Не мога да ви опиша колко ме беше срам. И колко ме е срам и днес.

В годините се случи още веднъж “невинно” да я плесна. Дори не помня какъв беше поводът, помня само как опакото на ръката ми се извърта и се стоварва върху бузката й. А после същият този рев, който ме връща директно в майчинските ми инстинкти и ми дава да разбера колко чуплива е готовността ми да съм нейна закрилница от мен самата. Защото от другите ми е лесно – а някой да я пипне, скачам и го помитам на мига. Но кой да я защити от мен самата – от спонтанно изплисканата в гняв умора, от неконтролираните реакции, от отплесналите се ръце, които после ми иде да отрежа?!

Разговорът около насилието над децата ни няма да се случи, ако не говорим за него откровено, с всички лични вини, които имаме и които е време да споделим. Последният случай на побой над едно четиринайсетгодишно момиче от собствения му баща е повод да отворим темата, въпреки че тя някак все още не се възприема като особено важна и значима на фона на общото повишаване на агресията изобщо в обществото ни.

На всеки две седмици има случай, при който жена е смъртно пребита от близък до нея мъж. Убийствата и нападенията над хора, мъченията над животни, престъпленията, извършени над възрастни или беззащитни хора са част от новинарските емисии всеки ден. Регистрираме ги сутрин, докато си пием кафето, цъкаме с език, а после преминаваме нататък – нали все някак трябва да се живее, все някак трябва да се продължава!…

Да спрем обаче за малко!

В предупредителните сигнали до доказано агресивния баща на въпросното момиче е написана препоръката “да се въздържа” от насилие спрямо децата си. Да се въздържа! Един човек, който така се е вслушал в тази “препоръка”, че е провесил детето си през терасата. Препоръката на властта, така да се каже, толкова го е “стреснала”, че е просъскал как ще убие собственото си дете.

Направил го е пред другото си дете, назидателно, коравосърдечно, с “възпитателна цел”. Човекът, бащата, на когото дори в даден момент от времето след развода с майката същите тези деца са били “присъдени”…

Четох, че 39% от българите са удряли децата си. И което е по-страшно, цели 60% приемат боя като възпитателна мярка за невръстното поколение. Знаем, че е така – колко пъти сме чували – къде на шега, къде на майтап – че “боят възпитава”, че “да взема една гьостерица” или “да му тегля един бой” е начин скоростно, ефикасно и завинаги да пречупиш един детски инат, едно хлапашко глезене, една детска игра, която не ни харесва или ни изнервя.

Всички сме виждали истерясали майки безпаметно да шляпат детски дупета по площадките, учители да водят някого за ухото, бащи да подритват синовете си из моловете, за да им усмирят енергията.

Може и да сме ги гледали неодобрително, а може и да сме им съчувствали, но все така сме оставали верни на балканското ни убеждение, че това са си “техни, семейни работи”. Подминавали сме. Подминавала съм…

Моят баща ме удари веднъж. Беше заради лъжа.

Незлоблива, детска лъжа – наивно казах, че кварталният пункт за връщане на празни стъклени бутилки е отворен, татко нарами огромните торби с празни шишета, а когато ги дотътри пред вратата на пункта, на нея имаше табела, че е затворен от преди седмица до след два дни. Пък аз бях във възраст, в която можех да чета…

Така баща ми се върна, още по зачервените му бузи и вика “Маррррияяяя” разбрах, че нещата не отиват на добре, но кротко поех участта си и се прибрах.

Вкъщи, в момента, в който затворих вратата зад гърба си, получих звучна плесница, чието парене помня и до ден-днешен. Баща ми го няма вече трийсет и три години и спомените ми за него са се капсулирали в десетина основни. Този с плесницата е един от тях. Цялата ми непроменима, всеотдайна любов към рано загубения, но толкова близо до мен татко, не страда от онзи шамар.

Но все пак парещото чувство на болка и несигурност, на тъга, че най-любимият ми, най-скъп човек в детския ми свят ме зашлеви така, остана някаква странна, мазохистична дори част от нея. Честно да ви кажа, бих искала да нямам този спомен. Въпреки че времето беше такова – през социализма децата си се потупваха съвсем в реда на нещата, директорът на училището ни с охота дърпаше до скъсване ушите на “калпазаните”, а родителите им приемаха това за възпитателна твърдост и дори на ум не им идваше да търсят правата на децата си.

Но днес ние сме онези пораснали деца с издърпаните уши!

Ние сме зашлевяваните за какво ли не, ние сме битите с колани от по-жестоките си бащи, ние сме плясканите по голите дупета от майките си, ние сме “нашамарените”, оскубаните, наританите, наказаните на черупки от орехи в ъгъла. Носим насилието в себе си във вид на зловещо ДНК и с някаква плашеща готовност го определяме като добър патриархален модел, като традиционен метод “да станеш човек”. В овълченото време, в което ни се налага да живеем, влязохме с доза агресия, възпитана у нас от собствените ни майки и бащи, които дори смятаха, че така ни подготвят по-добре за “истинския живот”.

И какво се случи?

Днес на свой ред някои от нас – къде осъзнато, къде никак – могат да провесят дъщерите си през прозорците, да ги пребият до  състояние, в което да се нуждаят от болнични грижи и дори да ги заплашват със смърт. Някои от нас – тези, дето ядохме бой – не само не издържаха на напрежението, но и го усвоиха, за да го разтоварят върху най-невинната плът – тази на собствените ни деца. Удряме наляво и надясно, защото нас ни удрят цял живот. Посягаме на онова, над което си мислим, че имаме право по силата на това, че сме станали причина за неговото създаване.

Обезчовечаваме се постоянно, неусетно. И не, не се въздържаме от насилие. Защото не можем да се удържим. Така, както аз тогава, на двайсет и пет, уморена, съсипана и с усещането, че не правя кой знае какво, след като и мен са ме потупвали няколко пъти, пернах детето си през бедърцето. И кръгът се затваря.

Вкъщи мама беше родителят, който основно ме възпитаваше. Тя беше по-строгата, по-принципната, от нея дори ме е било страх. Когато правех бели (а бях много тихо и добро дете), стисваше устни и просъскваше “Сваляй гащите!” И аз ги свалях, а тя ме пердашеше с две-три плесници на голо. Пареше ме. Не толкова кожата, колкото душицата. Един път, дори не знам как ми е дошло на ум, когато ми даде заповед да сваля гащите, спонтанно запях през сълзи “Мила моя малооо, сладка и добричкааа…”. Тя се разсмя и ми се размина. Следващият път обаче не.

Дълги години и двете разказвахме тези случаи с голям смях – като фамилни анекдоти, каквито всеки род си има и се носят във вид на фолклорни напеви из биографията на семейните събирания и хроники.

Отне ни години някак да преосмислим какво всъщност се е било случвало. С И да ни досрамее. И един ден мама, така, както си седеше, гледаше ме как върша някакви сериозни дейности на пораснала и отговорна жена, ме прегърна през гърба и ми каза “Извинявай, майче, че така те пердашех! Не съм била права и не е имало нужда, ама… тогава така се правеше!”

Не се сърдя на майка си, простила съм й отдавна. Но нека сега, когато ние, “битите за добро” някогашни деца, сме родители, да си дадем наистина сметка какво причиняваме на онези, които сме създали с любов и надежда. Нека си гледаме децата в очите и вместо един ден да им се извиняваме за грешките си, днес просто да не ги допускаме. Всеки ден се моля дъщеря ми да ми прости онези два шамара. И всеки ден ми се иска да бях удържала гнева си и да не бях я удряла.

Прости ми, дете! И никога не прави като мен!

 
 


Повече информация Виж всички