Сигурно не сте предполагали, но дори и общуването би трябвало да следва основни правила. Разбира се те не са задължителни, а само препоръчителни. Няма как да накараме някой да използва един или друг начин на общуване с детето си, но пък за щастие можем да предложим добри варианти, които ако родителите опитат ще видят ползите от тях.
Напоследък има много информация и много статии в Интернет, които обвиняват родителите в какво ли не. Аз не съм привърженик на думата „грешка”, тъй като не смятам, че има безгрешни хора. В крайна сметка няма човек, който да не допуска грешки в отглеждането на децата, в общуването с околните, в мислите за самия себе си. Идеята на тази моя статия не е да кажа какви грешки допускат възрастните в общуването с децата, а точно обратното. Тази статия цели да предостави добри стратегии, които винаги досега са давали своя положителен резултат. Призовавам всички родители, които не са ги изпробвали да опитат и сами да се убедят в тяхната полза и значимост.
А ето и правилата, които имам предвид:
Говорете с децата колкото се може повече. Звучи много просто и логично, но за жалост не всеки успява да го направи. Все още обществото ни не е узряло за идеята, че с децата трябва да се говори и на така наречените „теми табу”. Въпросът не е в това на каква тема говорим, а как го правим. Когато децата имат въпроси, те ги отправят към родителите. Ако тези родители, обаче, не откликнат на нуждата на децата за разговор под предлог, че са заети или поради несигурност в това какво и как да кажат, децата спират да задават въпроси и търсят отговорите на други места. А тези места крият своите рискове. Така например ако едно дете се интересува от това какво се случва с тялото му и защо то се променя, но не получава необходимата информация от родителите си, може да реши да я търси в Интернет. И там може да попадне на доста неприлични съдържания и снимки, които да променят коренно представата му за света. Детето може да получи и невярна информация, с която да расте или пък такава, която да го постави в риск от злоупотреба например.
Важно е да имаме предвид, че децата са любопитни и всички важни въпроси отправят първо към родителите. Затова е важно в семейството да съществува вече установен климат на общуване. Добре е всяко семейство да намира време за разговори заедно- това може да е на вечеря или сутрин преди всеки да тръгне по своите задължения. А когато детето дойде при вас с въпрос- обърнете му внимание, дори това да значи да прекъснете за кратко четенето на книга или пък работата на компютър. А ако в този момент говорите по телефона и не желаете детето ви да ви прекъсва- кажете му, че ще му отговорите по-късно и не забравяйте да го направите.
Щом детето има въпрос, тогава то трябва да получи отговор по подходящ за възрастта му начин. А относно табу темите има едно златно правило- отговаряйте на децата толкова, колкото искат да научат. Не е необходимо подробно да им разказвате от къде идват бебетата ако те не са готови да го чуят. Обяснете тогава, когато дойдат при вас и се поинтересуват от това. Но не забравяйте, че за да постигнете тази цел, първо ще трябва и вие самите да отивате при децата и да се опитвате да общувате с тях, за да създадете атмосфера на доверие и споделяне. Това е двустранен процес.
Изслушвайте децата. Това значи да слушате активно, без да съдите и обвинявате и без да прекъсвате. Когато детето ви дойде и ви сподели, че в училище са го ударили например, не бързайте да му се карате за това, че то е провокирало другото дете или пък че не е потърсило помощ от учителя. Чуйте цялата история и покажете на детето, че искате да му помогнете и че го разбирате.
Ако прибързате с въпросите, независимо какви са те, по-скоро ще откажете детето от това да продължи историята или пък ще го накарате да излъже, за да отговори по приемлив начин без да го обвините след това. А ако детето видимо е преживяло нещо неприятно, но не иска да го сподели с вас- не го карайте насила. Кажете му, че ако желае може да ви разкаже какво е станало и че вие ще го изслушате, когато то е готово да сподели. В един момент то със сигурност ще дойде при вас, след като види, че не сте били прекалено настоятелно и сте му дали пространството, което му е било необходимо в онзи момент.
Признавайте и назовавайте чувствата им без да се опитвате да ги контролирате. Наскоро дочух съвсем случайно разговор между майка и дете, минавайки покрай тях. Те изкачваха стълби и детето сподели, че се е изморило, след което последва реплика от страна на майката „не се изморявай”. Не искам да обидя никого, но не смятам, че такъв тип императивни изречения биха помогнали на някого да спре да се чувства по определен начин, независимо какъв е той. Децата в най-ранна детска възраст не могат да облекат чувствата си в думи.
Те ги изразяват чрез поведение, а ние сме тези, които трябва да им кажем какво виждаме, за да им помогнем да научат какво точно изпитват. Тогава реплики като „сигурно си ядосан, че ти взеха играчката” или „знам, че си тъжен, но ще ти дам играчката после” са много ценни и именно те им помагат да свържат усещанията с правилните думи, които ги описват. След това децата започват да ги използват активно и когато дойдат при вас и ви кажат, че са тъжни е добре да ги изслушате без да се опитвате да ги разубедите или веднага да ги накарате да се чувстват щастливи. Покажете на децата, че ги разбирате и назовавайте чувствата им такива каквито са. Всеки има право да се чувства ядосан, тъжен, уплашен и всичко останало. Не го забравяйте!
Помагайте им сами да взимат решения. Това е много по-ценно от това да им дадем готово решение на проблем. Когато детето дойде и ви сподели за нещо неприятно, което му се е случило и вие го изслушате внимателно, после можете да го попитате то какво е направило в тази ситуация и дали е доволно от резултата.
Ако сподели, че не е можете да го попитате какво друго може да направи следващия път в подобна ситуация. А ако каже, че се гордее с това, което е сторило, а вие го намирате за неправилно- обърнете му внимание на това кой е пострадал от тези действия и как ли се чувствал този човек. Направете го по не обвиняващ начин и му кажете, че сте сигурни, че е искало да направи най-доброто нещо в тази ситуация, но че може да пробва и по други начини. И в двата случая ще го провокирате да измисли нещо друго и само да даде идеи за справяне. Децата са много креативни, а след около три-годишна възраст въображението им започва да се развива толкова бурно, че сигурно и вие самите ще се учудите на всичко, което вашите деца са способни да измислят и направят.
Ако всеки път им даваме обаче готово решение на проблемите, то тогава ние спираме тази тяхна креативност и ги правим зависими от нас. А те ще имат нужда да знаят, че могат сами. Това ще им помогне да се справят с всяка трудност, търсейки най-правилното решение, а не като прибягват винаги до помощта на другите.
Текстът на Магдалена Данаилова е от сайта www.psiholozi.com и е публикуван в MamaMia с изричното съгласие на автора.
