Ако сте наблюдавали едно бебе дори и за малко, тогава знаете, че то иска да види всичко, да пипне всичко, да го опита, да го използва по всякакви начини. Едновременно с това желанието му да се придвижва само, да се изправи и да освободи ръцете си, за да може да изследва всичко наоколо още по-добре, градира непрестанно. То започва да се върти, учи се да седи, без да се обезкуражава от непрестанното падане и клатушкане, започва да пълзи, да се изправя, да върви – толкова много умения за толкова кратък отрязък от живота на човек. И всички те са постигнати заради онова вродено негово желание да покорява неизвестните в света.
Тази енергия, този откривателски дух, който движи детето напред, просто е там, детето го притежава и го използва по възможно най-добрия начин, но само ако бъде оставено да го прави. Именно този блясък в очите води дететo, докато в един момент, и в това се крие наистина огромна трагедия, детето не се сблъска с тухлената стена, която спира развитието му. Годините неусетно минават и това енергично човече, този изследовател, сяда на дървен чин, същия чин като всички останали чинове, чин в класната стая с още 20 или 30 деца, и погледът му е различен. Детето вече гледа намусено или просто празно – то не е активен участник в собствения си живот, а просто статист, на когото училището се случва. Затова и единственото, което го интересува по време на урока, е: „Дали ще ни изпитват (с оценки) на това?“ или „Това ще го има ли на контролното?“.
Вижте още: Българският учител – от Дамян Груев до Макаренко Макаренков
Тревър Айслър, автор на книгата „Лудостта Монтесори. Съвети от родител към родител за Метода Монтесори“ и баща на три деца, отгледани по Монтесори, съвсем коректно отбелязва, че пламъкът в очите на малкото дете не угасва сам, докато то расте.
Гасим го ние, разбира се. Ние, или по-точно, нашата образователна система – система, която е глобална, универсална и… не е променяна от известно време.
Всички деца в света, или поне почти всички, биват сложени под общ знаменател, накарани да консумират едно и също, с едно и също темпо. Никой не знае точно колко гении са били задушени още в училище. От това губим всички ние – цялото човечество.
За Айслър, най-крещящата разлика между традиционното и Монтесори училище се състои именно в това: Монтесори училището съхранява искрата, а традиционното успява да я задуши, докато от нея не остане нищо. Любопитните и пламтящи детски очи потъмняват скоро след като потънат в черната дъска за първи път. В същото време Монтесори предлага тип образование, което успява да съхрани и да развие вътрешния копнеж на детето да попива нови знания, да изследва, да се развива. Това е система, която успява да запази естественото му любопитство.
Звучи ли твърде утопично? Нереалистично? А как ви звучи училищна среда, в която няма оценки, тестове, домашни? Защото именно такава е училищната среда по метода Монтесори. Звучи ли озадачаващо, абсурдно, непостижимо? Сигурно. И е нормално да е така, защото повечето от нас са продукт на…
Системата от наказания и награди, която не може да мотивира
Нямаш домашно – пишат ти забележка. Смущаваш установения ред – викат родителите ти при съветника. Справил си се отлично на теста – получаваш шестица или някакъв вид значка за най-малките (ние получавахме печат ракета). Това е обичайният начин, по който се налага дисциплината. Това е подходът, който учи децата да бъдат мотивирани от външни фактори. Това е подходът на онези, които смятат, че децата трябва непременно да бъдат мотивирани или накарани да учат, за да учат. Точно той възпитава децата да се подчиняват и да изпълняват каквото им се каже, за да получат наградата си; да приемат, че имат нужда от нечия друга оценка освен своята собствена. Това е подходът, който прави децата просто още една тухла в безкрайната стена.
Вижте още: Защо полудяват учителите? – I част
В Монтесори говорим често за материалите, които са на разположение на децата в класната стая, като за уроци, тъй като при този метод децата учат чрез практика. Техните ръце са непрекъснато ангажирани в уроците, които усвояват. Нещо повече – децата сами избират материалите, с които искат да се занимават, а правейки това, те избират сами уроците си. Нуждата от награда за доведена докрай задача отпада, защото свършената работа носи достатъчно удовлетворение. Освен във външните стимули, Мария Монтесори не вярва и в наказанията като метод за дисциплина, защото установява, че в някакъв момент децата спират да се интересуват от наказанието. Вместо това тя смята, че естествените последици от действията на децата са достатъчно убедителен инструмент, който да поправи поведението им при нужда.
Традиционното образование не дава право на избор на децата
Децата, попаднали в системата на традиционното образование, слушат или просто присъстват на едни и същи уроци и теми, изнесени по едно и също време. Тридесет деца започват деня си с български език и литература и след по-малко от час всички продължават с математика, после скачат на физика, география – абсолютно несвързано, абсолютно произволно.
Всички те трябва да усвоят една и съща информация за еднакво време, без значение какви са индивидуалните им интереси и предпочитания, без значение какво е личното им ниво и какви са познанията им в областта. Изобщо – без значение дали са готови да усвоят тази информация. Всъщност традиционното образование оставя не само децата без свободата да избират, но и самите учители – програмата е спусната отгоре и трябва да се следва с темпото, зададено отново оттам.
В заведенията, организирани по метода Монтесори, децата на първо място са активни участници в процеса. Не просто слушат, гледат и присъстват, но са пряко ангажирани в уроците, като боравят и манипулират средата и материалите в нея с ръце и по този начин усвояват информацията от първо лице и от собствен опит.
Освен това децата имат право да се занимават с това, което им е интересно в дадения момент и имат възможност да го правят за продължителни периоди от време (около 3 часа), като не им се налага да сменят фокуса си на всеки 40 минути. Единственото условие при избора на занимание е да не посягат към материали, които все още не са им били презентирани. Всички други вече презентирани материали и уроци са на тяхно разположение да бъдат допълнително изследвани и разучавани. Междувременно, ролята на възпитателите е да наблюдават децата и така да определят техните настоящи нужди и интереси. Едва тогава те решават какъв да бъде следващият урок. И тъй като децата имат различни нужди и интереси в различни моменти, всеки следва индивидуална „програма“.
Учителят и авторитетът.
В традиционното образование децата посещават занимания и уроци заедно с деца на своята възраст, така че единственият авторитет, към когото гледат, е учителят. Обратно, Монтесори класните стаи са смесени: деца на възраст от 0 до 3 години са заедно, тези от 3 до 6 също, после от 6 до 9 и т.н. Това позволява на по-големите деца от всяка група да влязат в ролята на ментори и да напътстват по-малките, но и да преподават уроци вместо учителите. Това е естественият начин, по който големите упражняват и лидерски умения. Малките пък наблюдават примера им, извличат полза от това и знаят накъде са се запътили.
Вижте още: „Тормозът в училище е нормален етап от детството.“ От създателите на „Боят изгражда“
Всички виждат и голямата картина, защото могат пряко да наблюдават как уменията, които придобиват в момента, са свързани с уменията, придобити от по-малките и по-големите им съученици. На една и съща маса едно дете може да се упражнява да събира числа, докато друго до него упражнява умножение. С други думи, децата могат да открият всички парчета от пъзела около себе си.
Учителят в Монтесори класна стая не стои изправен пред дъската и срещу цял клас от наредени в редици ученици, седящи на еднакви чинове, разгърнали учебниците на една и съща страница. Учителят в Монтесори класна стая се движи непрекъснато сред децата и работи с тях индивидуално или в малки групи, защото, както стана ясно, децата по всяка вероятност са се отдали на различни занимания, имат различни интереси, различен ритъм, различен метод на учене.
В „Попиващият ум“ Мария Монтесори споделя, че един от най-ценните ѝ спомени е за дете, което, изправено пред въпроса „Значи, това е училището, където правиш каквото си искаш?“, отговаря простичко: „Не, госпожо, […] Ние не правим каквото си искаме, ние харесваме това, което правим“. И в това, струва ми се, се съдържа рецептата за неугасващия плам в детските очи.
Още от автора:
Нещо не е наред с децата: Монтесори ли е отговорът?
Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)
Бързи и яростни? Не и с детското развитие!
Попиващият детски ум е вашето огледало: харесва ли ви какво виждате?
Детето ви е самостоятелен човек – махнете се от пътя му
Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част I
Думата „браво“ е най-унищожителната дума в речника ви – част II
