„Тормозът в училище е нормален етап от детството.“ От създателите на „Боят изгражда“

| от Лора Младенова* |

Какво е общото между Лейди Гага, Шон Мендес, Блейк Лайвли, Еминем, Кейт Мидълтън, мен и вероятно вас – ами, всички са ни тормозили в училище и това е оставило последици върху нас. Част от моите съученици например обичаха да ми се подиграват, че съм дебела (тежах 51 кг), че все още не съм правила секс (на 13!), че съм луда (предпочитах да слушам финландски групи и четях книги у нас, вместо да ходя на чалга), и че съм глупава (бях отличник на випуска). Ходех с дълги и широки дрехи, никога не ядях пред хора, започнах да седя най-отзад, и никога да не се обаждам, нито в час, нито извън него, спрях да говоря с хора. После ми писна – обух си къса розова пола и мрежести чорапи, пропуших, започнах да се гримирам потресаващо и да посещавам местата, където смятах, че се очаква от един „готин“ човек да бъде. Намерих си приятелки, които не харесвах изобщо.

По онова време държанието на 13-годишните момичета напомняше това на 90-арските мутри. Най-милото обръщение помежду ни беше „курво“, събирахме се на банди и си мерехме силите кой кого познава, ако някоя „мърша“ е говорила зад гърба ни. Най-злите момичета викаха още по-злите си по-големи приятелки да „нареждат“ въпросната „мърша“, да „ѝ бучат“, че и да ѝ ударят по някой и друг шамар, да ѝ вземат някоя лична вещ, или да измислят някакво унижение, с което да я изложат публично. Обикновено „мършата“ не беше направила нищо, просто се търсеше повод за демонстрации на сила, и се намираше, ежедневно. Абсолютно всички знаеха за това – и учители, и родители. Смяташе се, че ще се разберем помежду си и това са детски работи. Абсолютно всеки ден изпитвах страх и срам да ходя на училище. В прогимназията ни законът беше „hunt or be hunted“. Така и не станах добра в първото. Не ми идваше отвътре. Но се превърнах в гадно дете, подиграващо се, така си правех защитна стена. Понякога се държах ужасно с децата, от които не ме беше страх. Прекарах поне няколко години да развивам зависимости, да си бъркам в гърлото, да си гладя косата, да ходя по чалготеки и да се навирам в среда на дребни квартални престъпници, защото мислех, че трябва и е задължително да си намеря мястото в един абсурден свят, който не беше мой и изобщо не беше детски. Никое дете не принадлежи в него. Никога няма да мога да залича някои от последиците му върху себе си, има моменти, които не можеш да върнеш.

Любопитно е какво се беше случило със съучениците ми, та те да станат такива – вероятно разводи, тормоз у дома, насилие, изоставяне (през 90-те имаше повече счупени, отколкото здрави семейства), в съчетание със скверната попкултура на Тигре, Тигре и Хищната Хиена, и сбърканите идеали на Мишо Шамара и компания. Масата родители на това поколение въздишаха по Жоро и Васил Илиеви; завиждаха и се възхищаваха на сивите задкулисни фигури, които носят „куфарчетата с парите по оня въпрос“, чувстваха се смачкани, потиснати и безнадеждни, искаше им се те да бъдат от страната на грубата сила – кои трябваше да са нашите ролеви модели, когато бяхме на 10-11?

Всеки, който е бил жертва на тормоз като дете, а това, убедена съм, е почти всеки, ще разбере чувството на срам, което този вид преживявания може да донесе. И не само – дългосрочните му последици върху здравето и личността ни. И все пак дори много хора, които сами са преживели тормоз, го приемат като нормална част от израстването. Наскоро приятел ми разказва с усмивка как хулиганите в неговото училище го провесвали през стълбищните перила на четвъртия етаж и го заплашвали, че ще го хвърлят. Ама какво да се прави, така се ставало човек, всеки трябвало да мине през това.  Тормозът – той формирал личността, градял характер. (Сигурно, въпросът е как и какъв.) Мисля, че тази светла теза е от гордите създатели на „Боят изгражда“, „Баща, който не бие сина си, не обича сина си“, „Върнете ни казармата“, и „Контрапротест срещу ненасилието“.

Последните изследвания показват, че ефектите от тормоза в детството могат да продължат десетилетия, с дълготрайни промени, които могат да ни изложат на по-голям риск от психични и физически заболявания. Подобни констатации карат все по-голям брой образователни специалисти да променят възгледите си за тормоза – от неизбежен елемент на израстването към нарушаване на човешките права на децата. Хората дълго  време са смятали, че тормозът е нормално поведение, а в някои случаи дори може да бъде нещо добро – защото изгражда характер, обяснява Луиз Арсено, професор по психология на развитието в Кралския колеж в Лондон. Дори на психолозите е отнело много време да започнат да разглеждат тормоза като поведение, което може да бъде наистина вредно.

Към момента редица изследователи тестват различни схеми за борба с тормоза – с някои вълнуващи нови стратегии за създаване на по-добра училищна среда. 

Не може да има съмнение, че тормозът е сериозен риск за психичното здраве на децата в краткосрочен план, като най-забележимите последици са повишената тревожност, депресия и параноично мислене. Докато някои от тези симптоми могат естествено да изчезнат, след като тормозът спре, много жертви продължават да страдат от по-висок риск от психично заболяване.

Според скорошен документ в Harvard Review of Psychiatry, жена, която е била тормозена като дете, е изложена на 27 пъти по-висок риск да развие паническо разстройство като млад възрастен, докато при мъжете тормозът в детството увеличава 18 пъти суицидните мисли и поведения.  Тормозът също така има продължителни последици върху социалния живот на хората: потърпевшите от него създават и поддържат приятелства по-трудно на по-късен етап в живота си и е по-малко вероятно да заживеят с дългосрочен партньор. Една от възможностите е, че те се борят да се доверят на хората около тях. Децата, които са били тормозени, може да тълкуват социалните взаимоотношения по по-заплашителен начин, потвърждава професор Арсено. Не на последно място, има дори академични и икономически последици. Тормозът вреди на оценките на хората, което от своя страна намалява перспективите им за работа – те са по-склонни да изпитат финансова нестабилност и безработица в млада възраст и средна възраст.

Последиците върху физическото здраве са поразителни.

Изследванията на Арсено показват, че резултатът от преживения стрес може да се отрази на тялото в продължение на десетилетия след събитието. Анализирайки данните от продължило 50 години надлъжно проучване, тя установява, че честият тормоз на възраст между 7 и 11 години е свързан със значително по-високи нива на възпалителен процес в организма при хора на 45-годишна възраст. Тази корелация си остава, без да зависи от редица други съпътстващи фактори, включително диета, физическа активност и тютюнопушене. Важно е, тъй като повишеното възпаление може да наруши  състоянието на имунната система и да допринесе за износването на нашите органи, което води до състояния като диабет и сърдечно-съдови заболявания.

На базата на всички тези заключения следва да се мисли за работещи стратегии за справяне с тормоза.

По времето, за което разказвах, нито у нас, нито дори в страни като Великобритания, които са уж пионери в образованието, съществуват масови устойчиви и ефективни кампании за справяне с тормоза в училищата. нямаше систематични кампании за справяне с по-широкия проблем с тормоза. Учителите санкционират най-вече определени поведения, които дразнят самите тях. при случаи на тормоз отговорността за оповестяването му остава у ученика, той трябва да съобщи за проблема, което означава, че много случаи биват игнорирани.

Някои учители мълчаливо одобряват тормоза, като си затварят очите за очевидни проблеми, докато други – маргинално, но токсично малцинство – активно застават на страната на насилниците. Някои видове тормоз също могат да бъдат толерирани, защото отразяват по-широки социални предразсъдъци. Например, значителна част от децата, които живеят в извън класическия семеен модел (с един родител, с неизвестен родител, с много възрастни родители, с осиновители в рамките на нетрадиционен брак или връзка) в едно дългосрочно проучване съобщават за константно дразнене или тормоз поради семейния им тип. ЛГБТИ+ младежите също са по-склонни да изпитват тормоз и друга агресия в училище. Училищата обаче все още са склонни да игнорират хомофообския тормоз (дори да участват сами в него, като поемат инициативата да критикуват съответното дете за избора му на облекло и визия, за маниерите и поведението му).

За щастие, налице са някои доказани стратегии за борба с тормоза, които биха могли да помогнат, ако се приложат и у нас.

Програмата за превенция на тормоза на Olweus е една от най-широко тествани схеми. Тя е разработена от покойния шведско-норвежки психолог Дан Олуеус, който ръководи голяма част от ранните академични изследвания за виктимизацията на деца. Програмата се основава на идеята, че отделните случаи на тормоз често са продукт на по-широка култура, която толерира виктимизацията. В резултат на това се опитва да премоделира цялата училищна екосистема, така че лошото поведение да не може повече да процъфтява. Всеки възрастен в училището се нуждае от някакво основно обучение относно тормоза и как да реагира на него – персоналът на лавката, шофьорите на автобуси, пазачът, портиерът. Подобно на много интервенции, програмата Olweus започва с признаване на проблема. Поради тази причина училищата които участват, трябва да проведат анкета, за да разпитат учениците за техния опит.

Програмата Olweus насърчава училището да определи много ясни очаквания за приемливо поведение – и последствията, ако наруши тези правила. Санкциите не трябва да са изненада за детето. Възрастните следва да действат като положителни модели за подражание, които затвърждават доброто поведение и проявяват нулева толерантност към всякакви форми на виктимизация. Те също така трябва да се научат да разпознават местата в училището, където е най-вероятно да се случи тормоз, и да ги наблюдават редовно. На ниво класна стая самите деца провеждат срещи, за да обсъждат естеството на тормоза – и начините, по които могат да помогнат на учениците, които са жертви на лошо поведение. Целта във всичко това е да се гарантира, че посланието за борба с тормоза е вкоренено в културата на институцията.

Програмата Olweus е изпробвана в над 200 училища и анализът от резултатите ѝ показва, че е довела до 2000 по-малко случаи на тормоз за две години. Важно е, че изследователите също така виждат промени в цялостното отношение на училищното население към тормоза, включително по-голяма съпричастност към потърпевшите. Скорошен мета-анализ, който изследва резултатите от 69 проучвания, заключи, че кампаниите за борба с тормоза не само намаляват виктимизацията, но и подобряват общото психично здраве на учениците. Интересното е, че продължителността на програмите изглежда не е пряко свързана с шансовете им за успех. Понякога дори няколко седмици интервенция се оказват ефективни.

Тормозът обаче не свършва с прекрачването отвъд училищната порта.

Родителите и лицата, които се грижат за децата, трябва да внимават и да наблюдават за признаци на проблем. Експерти съветват да проявяват проактивност в темата, вместо да чакат детето да дойде да им сподели проблемите си. Възрастният трябва да приема сериозно притесненията на детето – дори и да изглеждат тривиални  или абсурдни от външна гледна точка, като същевремнно държи собствените си емоции под контрол. Трябва да избягва да прави прибързани предложения за това как детето може да се справи с проблема, тъй като понякога това може да създаде усещането, че потърпевшият по някакъв начин е виновен за преживяването. Не е окей да му каже например да гледа по-ведро на нещата и да ги приеме със смях, или пък да го подучва как да отговори на насилника си същото. Ако ситуацията го изисква, родителят или настойникът трябва да инициира диалог с училището, което незабавно трябва да състави план, за да се увери, че детето се чувства в безопасност.

Израстването рядко е лесно – децата и тийнейджърите се учат да се ориентират в социалните взаимоотношения и винаги идва с някакви грешки и травми, дори и ако не си ги причиняваме взаимно, наранявайки се допълнително. Но като възрастни можем да свършим много по-добра работа да научим децата, че определени видове поведение никога не са приемливи: няма кого да обвиняваме, освен самите насилници, и, ако трябва да сме честни, домашното възпитание, което даваме, ако сме изпуснали контрола над детето си и то се е превърнало в насилник. Може би твърде дълго сме му казвали да гледа на нещата по-ведро и да приеме насилието с хумор. Или, пък, хммм, откъде ли е останало с впечатлението, че боят изгражда?

Такива уроци биха могли да имат широко въздействие върху здравето и щастието на много бъдещи поколения.

*По информация на BBC.

Вижте още: 

В България липсва превенция на насилието над децата