Марина Влади - от другата страна на телефонния кабел
Не съм сигурна доколко имената на Висоцки и Марина Влади говорят нещо на съвременните млади хора.
Много е възможно да звучат като древни артефакти, особено предвид резкия контраст със съвремието, в което дори метафората за любовта, висяща на телефонния кабел, е абсолютно непонятна.
Днес докосваш един екран и чуваш гласа на другия за секунда. През 70-те години на миналия век обаче телефонният кабел между Париж и Москва свързваше и разделяше два напълно различни свята...
Всеки път, когато мисля за Владимир Висоцки и чета стиховете му, до него в представата ми неизменно стои една красива, усмихната руса жена - Марина Влади.
Жената до него, която някак успя да съхрани себе си след унищожителната връзка с него, след клюките, обвиненията, отказа от собствен блясък.
Вчера, на 24 септември, тя ни напусна на 88-годишна възраст.
Родена в Клиши под името Марина Владимировна Полякова-Байдарова, тя израства в семейство на руски емигранти, избягали от Русия след революцията.
Баща ѝ е оперен певец, а майка ѝ е балерина.
Носи в себе си едно съчетание на специфична славянска меланхолия и драматизъм, които перфектно се съчетават с френския шик от 50-те и 60-те години. Започва да се снима в киното още на 11-годишна възраст, а филмът, който я превръща в звезда и ѝ носи международна популярност, включително в СССР, е Магьосницата от 1956 г.
През 1963 г. печели наградата за най-добра актриса на фестивала в Кан за ролята си във филма "Пчелата майка" на Марко Ферери. Участва в над 80 филма.
Когато среща Владимир Висоцки през 1967 г., Марина Влади вече има всичко, за което една жена може да мечтае, но въпреки това избира най-трудния път - да бъде до мъж, чийто живот е непрекъсната буря.
12-годишният им брак е белязан не само от разстоянията и от политическите бариери, но и от тежката борба на Висоцки с вътрешните му демони.
Да обичаш гений зад Желязната завеса през 70-те години е много трудно изкуство.
Любовта между двамата се крепи на среднощни телефонни разговори между Париж и Москва, на чакане по летища, на битка за визи и на безкрайни километри с нейното оранжево "Рено".
Марина е негово вдъхновение, но и котва в света на живите.
Владимир е стихията, която изважда на повърхността истинската ѝ същност.
Той ѝ дава нещо, което никой парижки режисьор не може да ѝ предложи - усещането за абсолютна, гола и нерафинирана истина.
Борбата за неговия живот ѝ дава цел, която надхвърля филмовите камери и суетата на светския живот. Той е нейната най-тежка битка, но и нейното най-дълбоко творчество.
Тяхната любов е постоянно под наблюдение.
Всяко излизане на Висоцки от страната е сложна дипломатическа операция, а тъмнината в него, самотата и постоянното усещане, че е следен и притиснат от системата, раждат една дълбока екзистенциална болка, която той се опитва да удави в алкохол и наркотици.
Докато Висоцки живее на ръба на саморазрушението, Марина поема ролята на организатор, лекар, шофьор и дипломат.
Тя е тази, която урежда международни визи, купува лекарства от Париж, организира концерти на Запад и буквално го изтръгва от ръцете на смъртта при поредната криза. Тя използва френския си паспорт и познанствата си във Френската комунистическа партия като щит, с който защитава Висоцки от системно преследване.
Трагедията на големите любови е, че почти никога не завършват щастливо.
Когато през юли 1980 г. сърцето на Висоцки спира, за света той се превръща в легенда. За нея обаче той си остава мъжът, последният телефонен разговор с когото още кънти в ушите ѝ.
След 1980 г. животът на Марина Влади не спира, но придобива съвсем различен плътен, тих и зрял оттенък. Тя трябва да научи отново как да съществува след опустошението - без денонощните позвънявания от Москва, без суматохата, страховете, спешните визи, постоянните кризи и непрекъснатото напрежение.
Първото, което прави, е да защити истината за Висоцки.
В СССР след смъртта му властите бързо се опитват да огладят ъглите, да го превърнат в "удобен" съветски бард. Тя отказва тази подмяна. През 1987 г. излиза книгата ѝ "Владимир, или Прекършеният полет", която се превръща в световен бестселър.
Публикува плочи с негови неиздавани песни във Франция, превежда стиховете му и прави всичко възможно творчеството му да стигне до западната публика без цензура.
Превръща книгата си в пиеса, излиза сама на сцената с китара в ръка, пее неговите песни на руски и френски и чете откъси от спомените си. С това представление тя обикаля редица европейски театри и гостува в Русия.
През последните си десетилетия Марина Влади живее сравнително изолирано в къщата си край Париж, заобиколена от кучетата си, градината си и своите спомени.
Издава още няколко книги - романи, автобиографични есета и размисли за семейството си, майка си и сестрите си.
През 2015 г. тя взема трудното решение да продаде на търг в Париж част от личните вещи на Висоцки, включително неговата смъртна маска и последното му стихотворение, написано на касова бележка. Запитана защо го прави, тя отговаря с присъщата си френска рационалност и липса на сантименталност: вещите са просто предмети, а паметта е в сърцето и стиховете, не в хартията.
Светът вижда в тях романтичния мост между Изтока и Запада - една от онези красиви медийни формулировки, с които външният свят обича да заглажда ръбовете на реалността.
Отстрани изглежда почти като сценарий за филм: изисканата парижка актриса и разчорленият съветски бард с китарата.
За съветския човек Марина Влади беше живият прозорец към един паралелен космос. Тя носеше със себе си уханието на друг свят: френски парфюм, плочи на "Ролинг Стоунс", непознат кадифен финес и усещането, че някъде отвъд сивия бетонен хоризонт съществува друг, цветен живот.
Връзката между нея и Висоцки беше доказателство, че свободата е възможна - поне на теория, поне за един човек.
Но да бъдеш "мост" не е романтична роля.
Да бъдеш жената до гения е може би един от най-опасните и изтощителни избори, които една жена може да направи. Защото геният рядко е удобен спътник, той не е създаден за мирен битов комфорт.
Но не е и роля на жертва.
Жената до гения поема неоценената, но жизненоважна задача да бъде неговата гравитация. Тя е тази, която превежда неговия хаос на езика на реалността. Това е съзнателен избор да бъдеш съавтор на един живот, който променя историята - дори с съзнанието, че цената за това се плаща с парчета от собственото ти сърце.
След смъртта на гения винаги се появяват критици, институции и "приятели", които се опитват да го опитомят, да го направят удобен за историята или да спечелят от името му.
Марина не просто разказа за любовта си, тя спаси Висоцки от захаросания съветски мит и го върна на света такъв, какъвто беше: жив, грешен, гениален и свободен.
