Накратко за имената на децата

| от Лора Иванова |

Баба ми имала един брат Найден. Казвал се така, защото след редица загубени бебета, прабаба ми спазила обичая в такива случаи  – да остави живороденото на един камък край пътя и след това да си го вземе. Един вид – да излъже злите сили, че  не е неин, а е „найден“ (намерен). Явно е сработило, защото детето е оцеляло.

Днес да наречеш детето си толкова простичко е трудно.

„Помислихте ли за име“, пита приятелка. С мъжа ми кимваме. „Имаме идеи“.

„О, сигурна съм, че няма да правите тия глупости и да го кръщавате на някой от семейството, това е толкова остаряло!“

И ние хлъцваме, защото сме си харесали две-три имена, които кореспондират с тези на по-възрастни родственици.

„За име помислихте ли?“, пита и майка ми малко след като сме си говорили за баща ми. Кимвам, но си мълча. Със сигурност не сме избрали името на баща ми, а бурята, усещам, се заформя.

Аз съм кръстена на баба си, а мъжа ми – на дядо си. И двамата си харесваме имената. Можеше да се казвам и Офелия. Или Гергана. Можеше той да бъде Антоан. Едва ли обаче името щеше да ни направи различни хора. Това, да сме кръстени на някой от семейството обаче и за двамата е имало романтичен ореол – пренасяне на късче от една приказна история, която някой друг е изживял.

Баба ми е преживяла толкова приключения през живота си, че понякога се чудя къде щеше да се окаже, ако беше родена в друго време. Историята им с дядо ми е като по филмите, така че се чувствам сякаш съм кръстена на героиня от филм, който само аз съм гледала.

Дядото на мъжа ми е образ от снимките. Образ с красив костюм, стройна фигура и спомени за пътешествия. Още една история, която живее в нас.

Човек прави името си, а не името прави човека (освен ако не е дете на Анджелина Джоли, Брад Пит, Бионсе или Де Ниро). И все пак в името има късче съдба. Дали ще е на някой дядо или на любима песен на мама и татко – то е лично.

Пази тайната на един живот, който тепърва предстои.