„На мен няма да се случи“ – една лична история

| от Росица Гърджелийска |

В моменти на несигурност и страх, един спомен от ученическите ми години изкача от дълбините на съзнанието ми по-ярък от всякога. В ръцете ми беше попаднала книга, разказваща за живота на човек, който разбира, че е носител на вируса ХИВ. Не помня подробности от самата история, но си спомням една тема, върху която много се наблягаше – това, че човек винаги си мисли, че няма да му се случи на него.

Независимо за какво става дума, ние си казваме „Няма начин това да се случи и на мен!“. Често имаме сляпата вяра, че сме неуязвими, когато става дума за най-ужасните неща в живота. Вярно е, че е добре човек да е позитивен, да не мисли за лошото, да върви напред с надежда, че всичко в живота се случва с причина и тази причина е положителна. Същевременно не бива да живеем с илюзии, а често правим именно това.

Както героят от книгата знаеше, че има много случаи на заразени от ХИВ, но никога не е предполагал, че може да се случи и на него, така и аз знаех, че има много жени, които трудно забременяват, но винаги съм смятала, че аз няма да съм от тях.

Дори не съм си и помисляла, че може да имам проблем, свързан с това. Бях сигурна, че щом още дори не съм навършила 30 години, значи съм млада и следователно – плодовита. Нали така?

До голяма степен е така, да, но понякога човек взема необмислени решения. Особено, когато е много млад. Тези решения често са придружени от лоши последствия на по-късен етап в живота.

В продължение на 8 години взимах противозачатъчни, мислейки си, че няма да се отразят на организма ми. Най-вече си повтарях, че сега не му е времето за деца, че трябва да се забавлявам, да развивам кариера, да мисля за себе си. След 6 години взимане на противозачатъчни в Англия, се върнах обратно в България, където ми казаха, че тези хапчета са забранени тук и са едни от най-долнопробните. Озадачих се малко, но нали си мисля, че винаги ще съм си наред – и продължих още 2 години да взимам други. В крайна сметка като станаха 8 години и започнах всеки месец да имам инфекции, лекарката ми каза, че е крайно време да спра противозачатъчните и че 8 години е абсолютният максимум да се взимат постоянно. Някакъв разум иззвъня в главата ми и реших наистина да ги спра.

Първият месец мина добре, цикълът ми дойде както си трябва. Вторият месец също. На третия месец започнаха проблемите.

Оказа се, че около 3 месеца трябват, за да се изчисти организма и чак след това цикълът започва да е, така да се каже, истински. Но моят не искаше да идва. Всичко изглеждаше наред, но същевременно нещо не беше.

Вземах специални хапчета, за да накараме цикъла да дойде, но в момента в който ги спирах, той пак изчезваше. В моментите, когато имах цикъл, той беше с продължителност 1-2 дена, продружен от адски болки. Започнах също така нощем да се потя и да не мога да спя, а през деня имах студени и горещи вълни, често ми прилошаваше и причерняваше.

При всяко посещение при лекарката ми тя започваше да ми говори неща, които ме стряскаха и си казвах, че това е абсолютна безсмислица.

Искаше да си говорим за генетичното ми унаследяване и дали в семейството ми има случаи на ранна менопауза. Всъщност до тогава не знаех, но се оказа, че има 2 случая в семейството ми на менопауза, която е започнала преди жената да навърши 40. Симптомите, които имах изобщо не се харесаха на лекарката ми. Предписа ми лечение за захранване на яйцеклетките и започна да ми повтаря, че трябва да родя и че с една бременност бихме забавили това, което е започнало да се случва с тялото ми.

Но нали на мен не може да се случи това? На други да, но на мен – не! Как така ранна менопауза, аз нямам 30 още? Тя луда ли е? Луда или не, факт, че нещата не бяха както трябва. Не знам генетично или в следствие на 8 години безрасъдно отношение към тялото ми, но постепенно осъзнах, че това наистина ми се случва, колкото и да ми се искаше да вярвам, че е невъзможно. А лекарката все повтаряше – деца, деца, деца. Че то да не е щракане с пръст и ето – щастливо бременна.

Седя там на стола за инквизиции и ѝ обяснявам, че току-що съм започнала връзка, че това няма как да стане, че сега не му е времето. А тя ме затапва с неща като „8 години не му е било времето и виж докъде стигна“, както и „Ти направи бебето, пък връзката после ще я мислиш“. Не мога, а и не искам да описвам през какво минах тогава. Изведнъж като че ли всички жени бяха бременни около мен, а аз се мъчих с горещите вълни и нечовешкото потене. Също така се оказа, че искам дете. Как може дори да съм си мислила, че не искам? Обзе ме паника и усещането, че живея единствено, за да имам дете. Какво съм направила с живота си, защо си причиних всичко това последните години? Вътрешно се измъчвах, че целият ми живот е последица от грешно взети решения, които са причина за сегашното ми състояние.

Тук ще направя една мисловна ретроспекция.

Смятам, че въпреки всичките илюзии, които си създаваме, за да може животът ни да протича по-лесно, човек усеща, когато нещо не е наред.

Също така усеща, когато дойде правилното време нещо ново да се случи. Когато тръгнахме на срещи с мъжa ми, започнах редовно да сънувам, че му раждам дете. Имах налудничевата мисъл, че това ще е бащата на детето ми. Това се случи още преди лекарката ми да пусне в главата ми идеята за детето. Тези мисли ме побъркваха, защото ми звучаха толкова налудничево, не можех да разбера откъде идват. Като че ли примитивното колективно съзнание на жената се събуди в мен и ми прошепна – това е човекът „баща“. Така и беше. В един момент се наложи да му кажа, защо толкова често ходя на лекар и…

Другото е ясно, бебето вече е почти на годинка, таткото e щастлив, че е татко, а аз щастлива, че съм мама. А дори не съм знаех, че искам да съм майка. За щастие сравнително бързо забременях и сега тялото ми се нормализира. Много неща придобиха смисъл, а други, които смятах за смислени – станаха напълно безсмислени. Няма да обяснявам колко радост дават децата или за това как човек започва да опознава себе си, чак когато има дете, тъй като родителите знаят това, а онези, които нямат деца – дори не могат и да си го представят.

„На мен няма да ми се случи“ е най-погрешният начин на мислене и това многократно ми се доказва. Надявам се, че вече съм си научила урока. С риск да прозвучи като клише, животът наистина е кратък, но пък приоритетите често се изменят с такава скорост, че дори не осъзнаваме, че са се променили. Затова е важно да бъдем по-осъзнати и да преразглеждаме желанията си от време на време, в случай, че подсъзнателно сме закопняли за промяна.

 
 


Повече информация Виж всички