Мисията детска градина е невъзможна или често така се случва в Столична община. От години желаещите да постъпят в общинските детски градини са в пъти повече от наличните свободни места. Кандидатстване, класирания – първо, второ, трето, изчакване дали някой ще се откаже в последния момент и ако имаме късмет детето ни е прието в държавна детска градина.
Всяка година хиляди деца не успяват да влязат и родителите им се изправят пред дилемата да си остане някой вкъщи и да гледа детето или пък да се разчита на помощ от роднини и приятели.
Всичко това често е гарнирано с разместване на графици, недоспиване и преумора за младите родители. Губещи от всичко това са и самите деца, които нямат възможност да контактуват със свои връстници в социалната учебна среда.
Частните детски градини също са вариант, но проблем за немалко семейства се оказват таксите там, които сериозно надвишават минималната работна заплата. Докато на места в страната намаляват такси за детските градини с цел да се повиши посещаемостта им и повече деца да бъдат приобщени (има общини с изцяло безплатни детски градини) – в София проблемите са от съвсем друго естество.
Столицата от години се задъхва под тежестта на презастрояване и пренаселеност.
Вече няколко десетилетия кооперациите изникват една до друга и една през друга. Появяват се цели нови квартали. На фона на това активно строителство зелени площи, паркоместа, детски площадки, детски градини и училища почти не се правят. Но най-много се изостава с детските градини.
Сега е установено и признато като проблем от общината, но мерките, колкото и добре да са структурирани, не могат бързо да заличат годините безхаберие в тази насока. Налага се спешно да се строят нови сгради за детски градини, да се разширяват старите (стига да има възможност) и да се работи планово и стратегически с цел да не се изпуска положението от контрол и занапред.
Новопостроените сгради пък трябва да бъдат стратегически разположени по квартали според специфичните нужди на всеки от тях, за да не се окажат едни райони със стотици свободни места, а за други да не достигат.
Столична община пое ангажимент да изгради нужната материална база във възможно най-кратки срокове. А в края на 2020 година бе гласуван проект, според който се предвижда изграждането на 287 нови групи в детските градини и яслите до 2023 година. Така общината очаква да отговори на постоянно нарастващите нужди от детски градини и в същото време да осигури възможност за осъществяване на занятия, за всички четиригодишни деца.
Това пък се налага след като тази година бяха направени промени в Закона за училищното и предучилищното образование, според които обучението за четиригодишните става задължително и влиза в сила от 2023 година. Тези промени почиват на доказани западни практики. А в държави като Англия и Франция, където задължителното обучение също започва от четиригодишна възраст, имат добри примери за ползите от него.
Отделен е въпросът дали българското образование (в частност обучението в детска градина) е подготвено за такива резки промени.
Дали нашите традиции, дали преподавателските кадри, обучавани години наред в различна методика и дали материалната база (къде налична, къде не) могат да бъдат наместени в тази нова, модерна рамка? Или ще се превърнат в спънки за всички вече взети решения и приети закони в тази посока.
Ще се наложи ли да се работи в движение и “на парче”, за да напаснем новите практики и модели в българската образователна система? Ще се реши ли в крайна сметка скоро въпросът с детските градини? Доколко успешни и добре реализирани ще бъдат тези нови решения, престои да видим.
Още от Емилия Седевчова:
Офроуд с бебе из софийските улици
