Кога да обърнем внимание на вътрешното си дете?
Като родители винаги се стараем да направим най- доброто за нашите деца.
Често се чува фразата "Бих направил всичко за децата си, бих умрял за тях".
Напоследък обаче в социалните медии започна да става популярно нещо друго - пита се:
"Би ли живял за детето си?".
Защото добрият родител е щастливият родител, не смазан от работа, задължения, недоспиване и поставящ себе си на последно място.
Това важи с особена сила за жените, които въпреки феноменалните си способности реално не могат да са напълно полезни на никого, ако не се погрижат първо за себе си.
Не знам за епидемията на мъжката самотност, но съм виждала епидемията на женската преумора.
Ще ми се да вярвам, че сме обърнали нова страница в грижата за себе си и сме спрели да приемаме по-малко от това, което заслужаваме. Че времето за себе си вече не е мечтан лукс, а норма.
Кое обаче е нашето вътрешно дете и защо то е важно?
Вътрешното ни дете е част от нашето несъзнавано.
Терминът е въведен от психиатърът Карл Юнг през 1912 г. Здравото вътрешно дете е щастливо, уверено и гледа на живота с възхищение и любопитство.
Често обаче нашето вътрешно дете е наранено, като някои специалисти дори определят вътрешното ни дете като онази част от подсъзнанието ни, която крие раните от детството ни.
Децата имат много по-силна връзка със себе си и интуицията си от възрастните. Те са тясно свързани с тялото си, желанията си и усещанията си.
Качества, които биха ни били много полезни, но с времето и налаганите ни ограничения постепенно сме загубили. Замислете се колко ясно и категорично едно дете може да заяви своето "не".
"Не, не искам сега да ме прегръщаш", "Не, няма да ида там", "Не, няма да си обуя чорапите", "Няма да ида там".
Колкото и да е неприятна тази фаза на "Не" за нас като възрастни и родители, това всъщност е начин децата да се научат да заявяват себе си и да поставят своите граници. Нещо, което за доста зрели жени, които познавам, е огромен проблем.
Как можем да излекуваме връзката с вътрешното си дете?
Първата стъпка е признаем неговото съществуване и да го валидираме.
Следващата е да започнем разговор с него.
В случай, че имаме наранено вътрешно дете, най-честата причина за травмата е, че като малки не сме се чувствали чути и видени такива, каквито действително сме.
Именно това страдание интерализираме и се превръщаме в собствения си най-голям враг, започвайки сами да пренебрегваме себе си.
Единственият начин да "излекуваме" вътрешното си дете е да станем родителят, от който е имало нужда - да го изслушваме търпеливо, с внимание, грижа и уважение; да го оставим да се изразява свободно и да има своите чувства.
Нашата задача като възрастни обаче ще е да регулираме, а не да потискаме тези чувства.
Една от честно срещните грешки при работата ни с вътрешното дете е да се идентифицираме с него и да започнем да го глезим и да му угаждаме.
Както обаче едно малко дете има нужда някой да му подготви здравословна храна и да го сложи да спи навреме, така и ние, макар и възрастни имаме нужда да се грижим добре за себе си.
В противен случай рискуваме да имаме едно крайно разлигавено вътрешно дете и самите ние да се държим по неадекватен и инфантилен начин.
Всеки от нас има не само своето вътрешно дете, но и вътрешен родител и възрастен.
Тяхното правило взаимодействие и функциониране определя нашите нива на щастие и успех в живота.
Здравото вътрешно дете е щастливо вътрешно дете, то е уверено във възможностите си, свързано със себе си и със света и най-вече отворено към него.
Наличието на един твърде строг вътрешен родител може да доведе до краен перфекционизъм, неувереност в собствените сили, обезценяване на личността и др. Важно е да намерим баланса, едва тогава можем истински да се наречем възрастни. Това би ни направило не само по-добри хора, но и по-добри родители.