Казва се „чИдърче” или „За невинната детска наглост“

| от Констанс Бонасьо |

В соц време се опитвам да наглася Нина като принцеса – осигурявам розов чорапогащник, розова ризка, пола на розови мечета, бяло якенце – същинска кукла. Сигурно сте чували, че имаше един период, в който детските дрешки бяха решени в тютюневи, кафяви, бежови и виненочервени тонове.

Истински красиви неща се купуваха случайно, с връзки, с висене по опашки …и от чужбина. Казвам го, за да имате представа какъв труд съм вложила, не е само майчина любов. Искаше се голяма издръжливост, за да предложиш на детето си нещо мечтано. За розовата чантичка бях се курдисала в 6.00 часа пред магазина, който отваряше в 9.00, за да мога след братовчедките, съседките и лелите на продавачката да купя мечтания аксесоар.

Остана ми розовото чадърче, което една приятелка донесе от Виена. Получи се момиченце-мечта, по-малката сестра на графинята. Бях взела билети за театър, не само за да разходя розовото си дете, просто често ги водех. Та дотук е ясно, че с пот на чело, със зъби и нокти, с дим от ушите и пламък от носа съм натаманила знатната особа Нина. Дали се гордеех? Естествено! Не исках детето ми да е бозаво.

Доста след спектакъла открихме, че прелестното розово чадърче, черешката на тортата, звездата на елхата, златният пирон на тоалета, е загубено. Попитах Нина защо не е внимавала, защо е изгубила ценната вещ /ако бях казала и „изстрадана” – нямаше да сгреша/, нали знае, че това окомплектоване е коствало много…следват безкрай вразумяващи и страдалчески слова. Тя се обърна невъзмутимо към мен и рече: „Само че се казва чИдърче”. Край на поученията.

Купувам на Боби дъвки – спагети. Рядко за своето време лакомство. Те са в красиво пликче, навити на гнезденце и примамват. Много са, наистина много. Изпробвам щедростта на Боби и искам да ме почерпи. Той бръква с малките си пръстчета и полага усилия да ми отчупи парченце. Питам го защо не ми даде аз да си взема. Отговорът е прост: „Защото ти не можеш да си вземеш толкова малко!”. Край на поученията.

Дора проговори много рано – нямаше още две години. Лежи си в стаята и се преструва, че спи, но нещо я дърпа по дяволската опашка и започва да вика майка си: „Чери, Чери, ела тук!” – знае как казват галено на мама и леко се подмазва. Майка й е желязна. След пет минути се чува: „Марчела, Марчела, ела тук!” – знае как обикновено казват на мама и се прави на равностоен приятел. Майка й е желязна. След още пет минути: „Мария Върбанова, ела веднага тук!”. Е, тук никой вече не е железен, защото ние дори не подозирахме, че знае цялото име на майка си. Хитра градация… Край на поученията.

Децата всъщност не са нагли – те са сладки.

Нагли можем да бъдем ние, но е по-добре също да сме сладки!

 
 


Повече информация Виж всички