Как децата ми научиха, че всичко има край

| от Владимир Вълков |

Дечицата не знаят „стига“ и не разбират от „край“. Ако съдим по изхабените родителски нерви и избилите сълзи от безсилие, на малките им е изключително трудно (меко казано) да приемат приключването на нещо. Най-често, но не само, това е:

– прекратяването на интересна игра, защото е време за ядене или лягане;
– свършването на бисквитките/солетките/шоколадчето;
– приключването на каквото и да е, защото е време за къпане;
– приключването на къпането;
– изтичането на времето за гледане на детски/телевизия/игра на телефона;
– тръгване от рожден ден/площадката/яслата;
– четенето на книжка преди заспиване;
– пеене на песнички преди заспиване;
– гушкането с тате/мама преди заспиването;
– гушкането с тате/мама при тръгването на родителя.

При тези ситуации, плюс всички останали аналогични на тях, има сериозен риск да се стигне до истерия на малкото дете и/или до отстъпване до безкрай на родителя и тотална безизходица.

Това вероятно в голяма степен може да се свърже и с наблюдението, което вероятно всеки родител има, а именно, че малките деца (до 2-3 г.) се чувстват защитени и сигурни, когато повтарят една и съща ситуация многократно и всеки път я изживяват почти еднакво приятно или весело. На нас може да ни изглежда и малоумно, но за тях си е повече от нормално.

Забелязали сте вероятно също и това, че малките хлапета изпитват почти ужас, когато нещо важно или приятно за тях свърши. И тръшкането и драматичните реакции тогава са почти винаги гарантирани.

Ние, родителите, обаче не винаги имаме силите, времето, нервите или други нужни ресурси да откликнем на въпросните детски желания. Тогава може да навлезем в една необявена официално война, в която дълго време никой не иска да отстъпи. И загубилият тази война после започва да изпитва съвсем откровен страх от следващата подобна ситуация, в която едно такова нещо като от списъка по-горе трябва да приключи.

Ето какво помогна при мен, макар и съвсем непланирано. Но смятам, че може да помогне и на други:

Когато децата ми бяха на няма и година, аз, като на игра, като закачка с тях, вкарах нещо като наше си лафче – „Иии кра-а-а-ай!“.

Всичко започна с четенето на книжки. При приключване на последните думи, казвах винаги: „Иии кра-а-а-ай!“. После използвах израза във всякакви моменти, които я предполагат. На малките това много им допадна, защото самата фраза се повтаряше често и явно им беше забавна. Те самите всеки път, след като я кажех, също я произнасяха след мен, доколкото могат.

И така, отначало съвсем без някаква стратегия, аз просто използвах тези думи всеки път, когато изяждаха последната бисквитка; идваше време за гасене на детското; трябваше да приключват играта; трябваше да приключим песничките за приспиване; и т.н.

А и както споменах – за децата на тази възраст повторението на нещо интересно до побъркване е чудно занимание. Така че им беше забавно да я чуват по толкова много пъти на ден.

Но не само това: започнах да ги подготвям за нея.

Когато в пакетчето оставаха две бисквити, казвах: „Още две и  кра-а-а-ай!“, после: „Още една и  кра-а-а-ай!“ и, разбира се, накрая – „Иии кра-а-а-ай!“. По същия начин при гледането на детско: „Още пет минути иии кра-а-а-ай!“, и аналогично в останалите ситуации.

И изумителното беше, че когато казвах: „Иии  кра-а-а-ай!“, малките ми деца не откачаха, не се заинатяваха, не се тръшкаха безкрайно, а съдействаха – някак си разбираха края, съвсем нормално го приемаха и/или спокойно преминаваха към следващото нещо за правене.

Да, децата са различни. Да, при мен започна някак си непланирано. Но се получи – може би защото го правих с идеята да се забавляваме заедно. Та, защо да не опитате целенасочено да използвате подобен израз, с който да подготвите децата, че всичко някога свършва? С уговорката, разбира се, че трябва да сте търпеливи и да го прилагате в абсолютно всички ситуации, които го предполагат.

Още от Владимир Вълков:

Омагьосаните кръгове на родителството

5 (почти) златни правила на родителството

5 етапа на порастването, които дразнят родителите

7 неща, които ще ми липсват, когато децата пораснат

Когато ги викаш – не идват; когато не ти трябват – са тук

Тайните запаси на мъжа за оцеляването му в семейството

Бащи, ето как да откраднете време за себе си, докато сте с децата