Дете, което се чувства в безопасност, няма нужда да се крие в дигиталния свят
(Продължение на: Алгоритмите, армагедоните и фоновият стрес от несправедливостта)
Страховете ни, подхранвани от съвременните технологии, ни карат да реагираме, вместо да разбираме децата си. Да ги ограничаваме, вместо да говорим с тях. Да ги наказваме, вместо да ги изслушваме.
А дали истината не е, че дете, което се чувства в безопасност, няма нужда да се крие в дигиталния свят? И няма нужда от постоянен контрол.
Децата ни и технологиите
Няма как да разбираме езика, с който децата ни общуват онлайн.
Не знаем кои са новите платформи, правилата, сленгът, алгоритмите.
Заключените чатове, криптираните разговори и странните мийм-референции създават пропаст.
И тази пропаст ражда страх. Страхът ражда контрол.
Контролът често ражда авторитарен стил на родителство — строгост, липса на диалог, правила без обяснение. Изследванията показват, че точно този стил поражда още по-уплашени деца. А тези деца, по-късно, често повтарят същия модел.
Едно изключително важно заключение от изследване в Хонконг (2017) е, че учениците, които растат в домове с позитивен стил на родителство и сигурна привързаност, проявяват много по-добра саморегулация, включително в употребата на смартфони.
Когато едно дете се чувства сигурно и чуто, то няма нужда да търси регулация в екрана.
Сигурността е противоотровата на свръхупотребата.
Но за да не гледаме как децата ни буквално живеят в екраните, е добра идея първо да научим сами себе си как да се ограничаваме. Това е единственият начин да научим и тях.
По-малко шум, повече смисъл - ето 8 начина да намалим технологичния натиск в ежедневието:
1. Осъзнатост вместо автоматизъм
Спрете автоматичното скролване.
Моментът, в който "правим фитнес на палеца" е моментът, в който алгоритмите ни "прихващат" най-силно.
2. Критично мислене
Запитайте се:
Кой печели от това съдържание?
Как ми влияе то на мен?
Не можеше ли и сам да стигна до това заключение?
3. Критично игнориране
Понякога мъдростта не е в това да се фокусираш - а в това да НЕ се фокусираш.
Да НЕ отваряш.
Да НЕ кликваш.
Да НЕ отговаряш.
Да НЕ участваш.
Да избираме активно какво НЯМА да видим.
4. Срещайте се с хора извън собствения си балон
Различни гледни точки пробиват алгоритмичните стени.
Понякога разговор с човек, който мисли различно, прави много повече за развитието ни и за здравето на психиката ни (а и за знанията ни) отколкото седмица скролване.
5. Четете книги. Хартиени. "Бавни".
Те са пространство без алгоритми и ни дават дълбочината, която интернет отказва да ни даде.
И връщат нервната ни система в нормален ритъм.
6. Създайте си дигитални ритуали, а не дигитални рефлекси
Не влизайте онлайн "между другото".
Създайте момент - сутрин за 10 минути, вечер за 5 - в който съзнателно сте там.
Когато сме уморени, разсеяни или емоционално разклатени, нямате място в нета.
7. Питайте се: "Как се чувствам след това?"
Ако след пет минути скролване се чувствате по-зле - това е достатъчен сигнал.
Заменете го с друго малко действие: вода, движение, излизане на балкона.
Тялото "нулира" нервната система по-бързо, отколкото мислим.
8. Създайте "тихи зони" без телефон
Оставете си 1-2 часа дневно без телефон.
Време, в което умът ви да се успокои, да се "отвие" от постоянното стимулиране.
Дигиталният детокс не е лукс, а необходима профилактика срещу прегаряне.
Вместо финал: Когато затворя телефона
Когато затворя телефона и погледна децата си, осъзнавам колко крехка е връзката между нашия вътрешен свят и света, който им даваме.
Не можем да променим алгоритмите. Можем да променим начина, по който им позволяваме да влияят на съзнанието ни.
Можем да изберем да бъдем по-нежни към себе си и децата ни.
Нашият страх не трябва да става тяхна тежест, нито да учат от тревожността ни.
Чрез осъзнатостта си можем да им дадем дом, в който децата се чувстват достатъчно сигурни, за да не търсят убежище в екрана.
Не съм открила съвършената формула, но знам, че психичното здраве на родителите се пази не с героизъм, а с малки, последователни избори и с честността да признаем, че понякога ни е много, че ни трябва тишина, че светът понякога ни идва в повече.
Социалните медии няма да спрат да се променят, но алгоритмите няма да станат по-съпричастни.
Е, ние можем. Да избираме какво влиза в умовете и сърцата ни, и да пазим психиката си така, както се опитваме да пазим децата си: внимателно, ежедневно, с обич.
