Тази статия не е весела. Тази статия е за света, какъвто е и ще бъде.
В зората на майчинството ми говорех с една приятелка за тревожността. При мен тя беше достигнала такива нива, че се плашех дори от мисълта колко всъщност се тревожа.
Нейната реплика на по-опитен родител беше:
"Хе-хе, чакай, чакай, те Армагедоните тепървa ще започват да се множат и да те нападат по всяко време".
Тази статия не е весела. Тази статия е за света, какъвто е и ще бъде.
Родителството вече не е просто умората от безсънните нощи и непрекъснатите задачи.
Днес в него се включва и усилието да се справим с фоновия стрес от онзи постоянен, леко бръмчащ шум на тревога, който не виждаме, но който трайно ни изсмуква силите - технологиите, които работят по-бързо от разума ни.
Живеем в епоха на свръхсвързаност и хиперинформираност.
Получаваме нотификации и тревожни новини, още преди да сме плъзнали погледа си през целия екран.
Знаем какво се случва в дома на някой непознат на другия край на света или в училище на хиляди километри от квартала. Знаем как е на бойното поле, познаваме личните трагедии на болни деца и стари хора, участваме в световни политически конфликти с коментарите си.
Можем да узнаем и научим всичко.
Нашите мозъци — създадени за оцеляване, а не да бъдат постоянно атакувани с информация, трудно различават близката опасност от далечната. Резултатът е повече от осезаем: ние сме по-осведомени, но и по-уплашени.
Психичната цена на дигиталното родителство
Съответно и ние сме родители, които знаят повече от всякога - за развитието, емоциите, храненето, безопасността. И въпреки това се чувстваме все по-неуверени.
Защото много знание без граница не води до спокойствие, а до прегаряне.
Всеки "съвет", всяка тревожна новина, всяка история за провал или успех оставя следа. Тя се натрупва и, дори да не го осъзнаваме, ни прави по-чувствителни, по-неспокойни, по-строги към себе си.
Четем хиляди истории на други родители, но след всяка история оставаме по-самотни.
Фоновият стрес е навсякъде - в постоянните нотификации на "перфектните" семейства, в алгоритъма, който знае, че съм будна в 3 сутринта с дете с температура и ми поднася поредния клип за изчерпани майки или тревожни новини от света.
Алгоритмите профилират още по-дълбоко, когато умът е полуотворен, а защитите са отслабени. Алгоритмите не ни помагат, а целят да предоставят информация, която да задържи вниманието ни. За да печелят от него.
А психиката ни - тази, която трябва да е здрава, за да бъдем стабилни за децата си - поема удар след удар от сравнения, тревожни новини, неканени съвети и идеализации, които уж ни мотивират, но на практика ни изтощават.
Алгоритмите като когнитивна анаконда
Алгоритмите не атакуват внезапно. Те затягат примката бавно.
Познавате ли усещането?
Скролвате уж за да се разсете, а след пет минути сте попаднали в тъмен тунел от истории за родителски провали, световни кризи и токсични сравнения.
Зад всяко видео, което виждате уж "случайно", стои механизъм, който измерва пулса на вниманието ви и го използва срещу вас.
Алгоритмите подбират информацията така, че да засилва това, в което вече вярваме или се страхуваме. Създават "филтърен балон" - пространство без различни гледни точки, без нюанси. В този балон родителските страхове се умножават.
Без да усетим, нашата тревога се превръща в фуния, която определя как говорим с децата си, как поставяме граници, как реагираме на всяка дигитална заплаха.
Интернет вече не само ни дава информация - той ни оформя емоционално.
И ако вече живеем с един постоянен фонов стрес от това да сме добри родители в свят, който се променя ежедневно, социалните медии добавят един нов - фоновия стрес на несправедливостта.
Несправедливостта, че докато се опитваме да сме стабилни, да сме добри хора - системите около нас печелят най-много, именно когато не сме.
Социалните мрежи печелят най-много, когато сме най-нестабилни. Когато сме уморени. Когато сме сами. Когато се чувстваме лоши родители.
Алгоритмите нямат състрадание. Имаме го само ние.
Но не всичко е мрак...
Очаквайте продължение:
Какво да правим и как да защитаваме децата си в този нов свят?
