Отивате на ресторант, да кажем – на служебен обяд. Имате един час да обядвате, да изпиете чаша бяло вино и да поговорите по работа на хлад и спокойствие. Не и ако не сте предвидили обаче, че в непосредствена близост до вашата маса, отегчена от стоенето вкъщи и бягаща от жегите майка, може да е завела децата си да хапнат и те. Дотук нищо страшно: на арената на един ресторант спокойно могат да съжителстват влюбени двойки, хора, които разговарят по бизнес, единици, които обядват навън с книга и многодетни семейства. Могат.
При едно условие обаче: влюбените да не си бъркат в гащите, бизнес хората да не се карат на висок глас, самотниците да не намигат на други самотници похотливо и децата да са възпитани. Словосъчетанието „възпитани деца“ обичайно кара родители да подскочат уплашено и да излеят агресивна тирада за това как възпитанието е много сложно и много разтегливо понятие и как хората, които нямат деца хал хабер си нямат колко всъщност е трудно да се управляват деца на обществено място.
Дори и да приемем възпитанието за разтеглива материя, има някои много базисни случки на територията на ресторанта, които би следвало да ориентират родителите, че нещо с това на тяхното дете, не се е получило. Например:
Ако детето тича в ресторанта, все едно го гонят Луцифер, Буда и Сузанита…
Ако детето тича и крещи, сякаш го дерат, а другите посетители ви гледат странно…
Ако детето се тръшне на земята и започне да пищи, все едно го обезкостяват…
Ако детето отиде при случаен посетител и му бутне чинията със спагети болонезе на пода и не се извини…
Ако детето вземе чинията със спагетите и директно я залепи на блузата на случайния посетител и това му се струва смешно…
…значи нещо някъде се е объркало или е на път да се обърка. Разбира се, децата правят тези неща и не им се сърдим, защото са деца. Те тичат, крещят, тръшкат се, мрънкат…Само по себе си това би могло да раздразни посетителите, чието място е в ресторанта, но не би могло да ги вбеси. Това, което може да ги вбеси обаче, е особено високото ниво на толерантност или пълната индиферентност на родителите. Когато детето ви вилнее наоколо, а вие си цъкате на телефона или спокойно разговаряте със събеседника си, без дори да направите забележка на детето, това може да бъде влудяващо.
Оправданието „то е дете“, докато малкото дяволче руши сградата из основи и предизвиква втрисане и колапс у непознатите наоколо, звучи нелепо. Децата са деца, но ще станат възрастни. И ако не бъдат насочвани и не им бъде ясно показана границата между позволеното и забраненото, рискът да станат кофти възрастни е огромен. Разбира се, това не значи, че всяко дете, което се разреве в ресторант, защото не му дават да яде торта, задължително ще се превърне в рецидивист или автоджамбаз. Но преобладаващото лошо поведение и несъобразяването с комфорта на околните определено показва предиспозиция към нещо – в най-невинния вариант – към разглезеност. И е редно да се коригира (не с един здрав балкански задвратник).
Ресторантите са едно от местата, на които най-често си личи дали родителите се справят с възпитанието. Но далеч не са единствените. Правилото „да не пречим на другите“ е валидно за всяко място с повече от двама души на квадратен метър. И ако не можем да вкараме децата си в рамките, в които живеят големите, по-добре да обядваме с тях у дома.
А самите заведения може би трябва да помислят за „kids friendly“ или „kids unfriendly“ политика.
