Дъщеря ми беше артистичен гений. А после й купихме iPhone

| от MamaMia, Medium.com |

Какво се случва с децата, когато получат първия си смартфон? И на колко години трябва да го получат? Трябва ли да ни тревожи пристрастяването, което устройствата предизвикват? Какво се случва с живота на поколението, което пораства с очи, вперени в екрана?

Всички тези въпроси си задава журналистът Стефани Грюнер Бъкли от Флорида, когато се сблъсква с абстиненцията към устройствата от страна на собствената си дъщеря. Притеснена от поведението на 11-годишното момиче, тя решава да напише подробно за проблема в статия за сайта Medium. 

Ето приблизителен превод на нейния текст:

Дъщеря ми беше артист. Тя можеше да прекарва часове наред пред телевизора, без да гледа телевизия – като седи на пода, заобиколена от парченца хартия, мъниста и конци и създава колажи и бижута, или като прерисува анимационни герои в тетрадката си.

Тя обичаше да шие. С игла и конец тя правеше рокли, шапки и обувки за куклите си. Преди да започна да й купувам платове, използваше опаковъчна хартия. За една Коледа брат ми й подари малък дървен манекен за художници. Тя уши и на него дрехи.

Не й беше разрешено да гледа телевизия през училищните дни, но се отпускахме през уикендите. Тя и без това не гледаше много телевизия. Беше прекалено заета да прави нещо друго. Когато идваха на гости приятели, тя им показваше своите художествени книги, страница след страница.

Когато стана на десет, тя започна да се моли за iPod Touch. Отчаяно искаше да го има. Всичките й приятели имаха или iPod Touch или iPhone. Месеци наред тя се размотаваше с телефон, който си беше направила, пришивайки жълт и черен плат около картон. Беше направила пчела за лого. Нарече го телефона на Кралицата пчела.

Моят съпруг и аз казахме, че тя може да има телефон, когато стане на 14. Бил Гейтс казва, че това е възрастта, на която е дал телефони на своите деца, а той знае повече от нас за технологиите. Но моята дъщеря започна да използва моя iPhone и аз не контролирах нейното време, нито ограничавах съдържанието.

С iPod Touch ние можехме да контролираме както времето, така и съдържанието. Да, тя беше малка, но искахме да я научим да има добри телефонни навици. Не повече от час на ден. Никога след 7 часа вечер и не можеше да спи с устройството в стаята. Без телефон на масата, нито при семейни излети и разходки в близката гора. Казвахме си, че тя просто иска телефон, защото нейните приятели имат. Беше символ на статус. Не искахме тя да бъде като онези хора, на които са им отказвали телевизия или лакомство в детството, само за да се закачат за тези неща по-късно. Тя ще се отегчи достатъчно бързо от телефона – точно както и при телевизията.

Същата Коледа й подарихме iPod Touch.

Разбира се, iPod Touch не беше като телевизията и тя не се отегчи. Устройството приличаше по-скоро на наркотик, с който се започва. Не измина много време след като получи iPod Touch, и тя започна да натиска за истински телефон. Щеше да тръгва в ново училище през септември и щеше да взима автобус за първи път. Тя подчертаваше, че не може да ми звънне по iPod Touch, защото не поддържа SIM-карта.

През август, преди да започне в новото училище, й купихме iPhone SE.

Оттогава е ад.

Бил Гейтс беше прав. Трябваше да изчакаме, докато порасне повече. Смартфоните не са като телевизията: те са като вземане на крек. И малко по малко, дъщеря ни се отказа от нашите правила и решения. Коварните приложения влошиха нещата, точно както ги влоши и небрежното ни родителство.

Дъждовна събота е. Тя е единствено дете. Иска да говори със своите приятели. Не виждам никакъв проблем във FaceTime. Изключваме FaceTime от цифровото ограничение на времето. Тя иска Roblox. Всички деца го имат и изглежда достатъчно безобидно. В него тя строи своята къща-мечта. Казвам си, че това е креативно и тя може да играе на него с приятели. Но след това се появяват TikTok и Instagram. Тя е под разрешената възраст, но казва, че всичките й приятели имат тези приложения. В началото аз отказвам, но постепенно тя ме убеждава. Разрешавам й да има собствени акаунти. Казвам си, че поне научава танцови стъпки и да прави снимки. Тогава тя иска Snapchat. Аз капитулирам отново.

Някъде по време на всичко това, осъзнавам, че приложенията като TikTok и Instagram, избягват цифровите екранни ограничения за време на Apple. Те работят, дори когато всичко останало в телефона е спряло. За да запазя мира, оставям нещата така.

Един час употреба на устройството започна да изглежда нереалистично, както и прекъсванията след 7 часа вечер.

Моята дъщеря не се прибира у дома след училище преди 6 и 30 часа и трябва да яде, да се изкъпе и приготви за лягане. Тя има нужда да отпусне. Променихме полицейския час за телефона й от 7 на 8 вечерта, но скоро това също отпадна.

С времето аз нарушавам собствените си правила.

Ако тя вечеря рано или е сама, я оставям да гледа Джеймс Чарлс по YouTube. Той е креативен и забавен. Имам да сготвя още едно ястие и да измия чиниите. Защо тя трябва да седи в тишина? Изтощена съм от борбата за телефона, понякога искам да бъда мила и тя да бъде щастлива.

Установявам, че се предавам, когато ме моли да взема телефона по време на разходките. Тя казва, че иска да направи TikTok видео, докато сме в „естетичната“ гора (включително едно видео с мен) и да направи снимки за Instagram. Успокоявам се, че поне все още иска да идва на разходки и няма против да присъствам в нейните видеа.

Но все пак всеки ден е борба за всяко едно нещо.

Ще излизаме. Дъщеря ми не е готова. Тя не си е измила зъбите или оправила леглото. Тя гледа в телефона си. Казвам й да остави телефона и да се оправи. Тя си измива зъбите и отново се връща на телефона. Казвам й: дай ми го, все още не си си разтребила леглото. Тя казва, че телефонът се зарежда. Изтръгвам го от стената. Тя си слага покривалото върху леглото, нарежда възглавниците и си иска телефона обратно.

Моята дъщеря е като наркоман с този смартфон.

Тя не може да намери якето и обувките си, но винаги знае идеално къде точно е телефонът й. Не може да излезе от вкъщи без него. Аз казвам: остави го, не се нуждаеш винаги от него. Понякога отстоявам позицията си, понякога – не. Дори когато отива в парка с приятели, тя прекарва половината от времето си, правейки TikTok видеа. Имаме общ акаунт. Виждам видеата, които публикуват: сладки 11-годишни момичета в слънчев ден в парка имитират неприлични жестове с ръце пред малък екран. Отнема ми секунди, за да осъзная, че във всяка една малка ръка има телефон.

Една нощ най-накрая проверих екранния й цифров баланс. Осъзнах с ужас, че тя е прекарала 9 часа на телефона този ден. А се събуди в 11.

Опитвам се да остана добронамерена. Но има дни, в които толкова побеснявам, че избухвам срещу телефона. Казвам, че iPhone е дяволско изобретение. Краде нейното детство. Казвам, че един ден дори няма да осъзнае защо е имала желание да прекарва толкова много време на телефона. Тя казва, че съм абсолютно права и обещава да го използва по-малко. Моята дъщеря ще ми каже абсолютно всичко, само за да изляза от стаята й, така че да може отново да си гледа телефона на спокойствие.

Понякога вземам смартфона и го скривам. Заповядвам й да прави изкуство или да чете книга. Каквоо? Няма смисъл. Нейните стари удоволствия вече са като домашни задължения, сравнено с прекарването пред телефона. Има сълзи и ревове. Тя ме мрази. Аз съм най-лошата майка на света. В крайна сметка тя се успокоява и идва да каже, колко съжалява и колко съм била права – докато сканира стаята с поглед, за да намери телефона си.

Тя наистина е като наркоман.

Най-лошото е, че нашето дете се промени. Преди  тичаше към леглото ни, веднага след като се събуди, за да я гушкаме. Играехме с кукли и плюшени животни сутрин, карахме приятелите да пеят и да играят сцени от филми като „Робин Худ“ и „Красавицата и звяра“. Участвахме в игрите й. Тези дни са безвъзвратно отминали. Аз разбирам, че тя вече е голяма за такива игри, но е съсипващо да я гледам как се спуска в нашата стая всяка сутрин, само за да си сграбчи телефона.

Моята дъщеря вече не прави колажи и бижута и не шие. Беше дете, което четеше в банята, а сега вече не хваща книга, докато не бъде заплашена с отнемане на телефона.

Да я накарам да направи картичка за роднина – нещо, което някога я забавляваше – е като да я накарам да си изчисти стаята. Тя ще го направи, но мрачно. Понякога ми става тъжно, когато мисля какво се е случило с нашето малко дете, което караше гостите да разглеждат страница по страница нейните художествени книги.

Само да бях почакала, преди да й купя телефон. Всичко е моя грешка. Но в такива моменти се питам дали случващото се не е било неизбежно.

Тя никога вече няма да направи пиеси с играчки и няма да шие дрехи на куклите си. Когато идват приятели на гости, тя от време на време ги моли да разгледат нейните последни видеа в TikTok. Някои от тях са забавни и креативни… Или поне аз така си казвам.

Това ми помага да се справя с чувството си за вина.