Да, окей е първокласник да отговаря на учителя!

| от Владимир Вълков |

Родителят, учителят и изобщо който и да е възрастен е твърде респектиращ за малките ученици от първи до трети клас. Особено когато децата са поставени в регулирана среда, в която има определени правила и определен възрастен като авторитет в нея. И когато родителите също демонстрират, че децата им трябва да се справят в тази среда; че към хлапетата има очаквания, преливащи в притеснения. Децата усещат всичко това, дори и да не могат да го изразят и обяснят. И съответно не смеят много-много да си казват какво им е, а опитът им с отстояване на себе си тепърва ще се трупа с развитието им и като личности не само у дома, но и в навън, на други места с хора, в обществото.

Във въпросния период (от първи до трети клас) обаче общо взето малките ученици имат усещането, че ако си отворят устата, ще си имат проблеми. И предпочитат да си мълчат и да не се бутат „между шамарите“. Отделно пък и мълчанието и послушанието на децата в час се издига във висша ценност от образователната система и говоренето обичайно може да започне само след даден сигнал от учителя.

Да се отговаря на учителя обаче е важно.

Нищо че като цяло се приема, че това са едни малки пишлемета, които тепърва трябва да си заслужат всичко в живота. А и точно по тази причина. Смятам, че самите ние, родителите, е добре да ги подкрепим в това отношение. Като преди това, разбира се, сме показали, че се интересуваме от проблемите им в училище и нещата, с които се налага да се справят там. (Може да ни изглеждат дреболии и тъпотии, но тяхното е много по-трудно от нашето преместване на нова работа с нови колеги, нов шеф и т.н. събития, обикновено приемани от нас доста драматично).

Вижте още: Учители разказват за най-дразнещите родителски постъпки

Второкласник да отговаря на учителя не е като при десетокласник. Така че нямам предвид ученикът да се заяжда или да го прави грубо, защото се самоопределя за много „интересен“. Но щом има проблем, когато не се чувства добре, даже е належащо. Учителят би трябвало да не е враг. На него му е трудно с толкова много деца в клас и може да се опитва да изглежда по-строг понякога. Но когато детето има проблем, то трябва да си каже. И дори да настоява пред учителя, че е важно за него. Звучи непосилно за малките ученици, но поне трябва да им показваме, казваме и обясняваме, че имат право на това. Например в следните ситуации, които са ми познати, защото са ми споделени от моите деца, изпадали в тях точно между първи и трети клас:

Ходи му се до тоалетна

И стиска. Но не смее да се обади. Защото учителят е казал, че няма да пуска никого. Че това се правило в междучасие и който не е отишъл тогава, ще чака следващата почивка между часовете. Детето се притеснява и стиска. Дали усвоява нещо от материала – ми не. Дали е чудесно за отделителната му система и здравето му – всеки знае.

Не искам да мрънкам по адрес на такива учители. Ние, като големи, можем да предположим, че този преподавател, в опита си явно да вкара някакъв ред, го е казал с доста строг тон, нетърпящ възражение, но мотивът му е бил по-скоро не забрана за ходене до тоалетна, а демонстрация, че няма да търпи фалшивите ходения до тоалетна, при които децата според него явно го лъжат, а после си се разхождат в коридорите, за да не учат. Но идете го обяснете това на малко дете. Така че – по-добре му обяснете да настоява да иде, а после ако трябва ние, родителите, ще разговаряме с учителя, и да не се тревожи, а да ни споделя.

Пие му се вода

Подобно на горния случай. Децата в подготвителна група и първи клас в училището на моите хлапета имат право да си държат шишенце с вода на чиновете. Но, за улеснение на учителя, правото да я пият било само в междучасията. А после шишетата дори били преместени в шкафчетата. Е, то ние, големите, трудно се сещаме да пием вода редовно, кое дете ще се сети в междучасието, че в шкафа му е скрита вода и да я пие.

Вижте още: Може ли да се прекали с консумацията на вода?

Обяснението на учителя е, че когато пият на чиновете си вода, често разливат по тетрадките (явно според него са малоумни?!) и за тяхно добро (или за на тетрадките?!) наредил да не може повече така. Да, не искам да негодувам много и по отношение на този предподавател, но когато детето ми се прибере, плачейки и изпива три чаши вода, не си мисля, че драматизира, за да се изкара жертва. Говоря с учителя. Но говоря и с детето – за да измислим заедно какво да отговаря на такива забрани (дори едно простичко „Много съм жаден“). Или поне да знае, че трябва после да ми каже на мен.

Не е редовен, но не по негова вина

Предполагам, че няма на света родител, на когото да не се е случвало поне веднъж неговото дете да иде в училище без определено пособие, принадлежност – било то еди какъв си молив, или тетрадка – по вина точно на самия родител. Тогава учителят се скарва на детето. Детето няма вина, но поема сипаното по негов адрес. После как да се върне вкъщи и да се скара и с мама/тате, нали, не смее. В идеалния случай ученичето трябва да отговори на учителя, че не е по негова вина. Но и доста важно – родителите да не сме се поставили в ролята на безгрешници с (кух) авторитет до тавана. Да можем да признаваме пропуските и грешките пред децата си (няма да ни умре авторитетът, спокич). За да знаят и те, че няма нищо страшно да ни споделят после и ние да си поемем вината, а не да насметем тях самите и после да искат да са си били мълчали.

Има си собствено виждане/идея за тълкуването на учебния материал

Дали на класическия въпрос „Какво е искал да каже авторът?“, когато има свое си виждане, или, както при една случка на дъщеря ми, която на въпроса по английски дали човек може да лети, беше отговорила с yes, защото виждането ѝ е, че с plane (самолет) може. Но учителката не признала това мислене, скарала ѝ се, че не е вярно, човек не можело да лети като bird (птица). И отгоре на всичко ѝ писала заради това по-ниската оценка. Дъщеря ми не посмяла да спори с нея. А е трябвало. И моята работа като родител е, доколкото мога, да ѝ вдъхна увереност за това, започвайки от там, че има право да отговори.

Вижте още: Обществото на мъртвите Пети

Не му е добре

От гледна точка на физическото оцеляване това пък е най-важната ситуация. Малкият ученик го боли глава, корем, лошо му е. Да знае, че не трябва някой да забележи, а да се обади самичък. Вместо да играе физическо и после да повръща например. Или да си замълчи, след като учителката се е усъмнила, че детето иска да кръшка от часа, и то е търпяло, докато бъде взето от родителя.

Разбира се, за децата всичко гореописано е много трудноосъществимо на практика. Но ако говорим с тях, ако знаят, че са в правото си в такива ситуации, пак е чудесно. Защото поне после може да споделят на нас и да им помогнем, за да не се чувстват и сами в тези един вид битки за тях. Да не забравяме, залисани в нашите си уж ужасно важни грижи и главоболия, че те може да страдат, опитвайки се да се справят със своите, без да имат почти никакъв жизнен опит за това.

Вижте още:

Обучаваме малките ученици в страх и срам