Да чуем какво НЕ ни казва детето

| от Кристиана Стефанова* |


Наскоро пред детската градина станах свидетел на следната ситуация – майка, видимо изнервена, уморена, отегчена и бързаща занякъде и дъщеря – около 5 годишна, която отчаяно се опитваше да привлече вниманието ѝ. Докато чакахме да посрещнат децата момиченцето примрънкваше и приплакваше, използвайки всички свои ресурси да приближи към себе си дистанцираната и хладна жена. Молеше я да дойде да я вземе първа, а майката се сопваше: „Ще дойда последна!“, момиченцето жално питаше: „Ама няма ли да ти е мъчно за мен?“, а жената злобно отвръщаше „Не!“. Този диалог се повтаряше с кратки отклонения на майката, която просъскваше: „Млъкни! Не те понасям! Омръзна ми от теб! Спри да мрънкаш!“ и т.н., на което детето още повече се разстройваше и отказваше да спре да хленчи.

През тези минути, които ми се сториха часове, заради емоционалната тежест, която носеха, се замислих колко често майките (а защо не и татковците) реагираме така (макар и невинаги по чак толкова краен начин), когато сме преуморени, гладни, напрегнати, ядосани и носим товара от собствения си свят.

Колко често всъщност копнеем за време само за нас самите, за тишина и спокойствие, а отсреща идва малката протонова частица, която има изключително много енергия и важна за споделяне информация. Точно в този момент. Забелязвали ли сте как по един магичен начин, обичайно, когато закъснявате, детето си е забравило нещо/доходило му се е до тоалетна/върви бавно и т.н. Как докато се опитвате да се облечете и гримирате, една малка коала се хваща за крака ви и отказва да помръдне. Колко често вечер, когато сложите детето да спи, то изведнъж ожаднява/иска още една приказка/студено му е/хваща го страх от сенките по стената…

Описвам всички тези ситуации, които, макар и привидно различни, носят едно и също послание. О, толкова би било лесно да бъдем родители ако можехме да разшифроваме „кодовете“ на детското поведение и да имаме точния алгоритъм за него.

Всъщност можем.

Ако успеем да прочетем какво стои отвъд мрънкането/неутешимия плач/спонтанното ожадняване/логореята от думи, можем да имаме всичко! Общото между тези поведения е едно – неудовлетвораната физическа или емоционална постребност на детето. Важно е да успеем да „видим“ причината. Тя би могла да е физическа – детето е гладно, жадно, студено му е или му е топло или емоционална – то има нужда да усети нашата близост и топлина.

Бети Лу Бетнър – доктор по философия и автор на книги за родители, говори за формулата на четирите възлови „С“ – потребността от свързаност, необходимостта да се чувстваш способен, съществен и смел. Най-общо казано децата проявават дадено поведение, защото някое или всички „С“-та са били поставени под въпрос. Замислете се колко често ние като родители разклащаме емоционалната стабилност на децата с поведението си.

Ако вземем примера с уморената майка, тя е толкова фокусирана върху собствените си вътрешни потребности (вероятно незадоволени), че въобще вниманието ѝ не може да бъде насочено навън към детето. По този начин с емоционалната си студенина тя разрушава потребността на момиченцето да се чувства свързана с нея, казва ѝ с поведението си всъщност колко несъществена и маловажна е тя и как нуждите ѝ нямат значение. Гарантирам ви, че ако в онзи момент майката имаше коренно различно поведение, мрънкането и плачът щяха да спрат за минута. Ако тя беше клекнала до детето на нивото на очите му (малчуганите ни виждат като едни огромни великани, извисени нависоко, а „слизайки“ на тяхното ниво ни виждат като равни), беше ѝ казала, че я обича, беше я прегърнала и погалила, то детето нямаше да продължи с дразнещото поведение.

Когато влезем в центрофугата на собственото си раздразнение, в комбинация с това на детето и откажем да направим първата крачка, ние, почти сигурно, се превръщаме в губещата страна – плачът и тръшкането ще се задълбочат, а ние ще се изнервим още повече.

Децата имат дадено поведение, защото искат да провокират някаква активност от наша страна. В това число дори копнеят да ни докарат до нервен изблик, съпроводен с крясъци, просто, за да насочат фокуса към себе си, сакаш казвайки ни: „Ехо, аз съм тук, виж ме!“.

Представете си взаимоотношенията родител-дете като слънчевата система. Детето е слънцето, а планетите се разсейват и забравят да се въртят около него. Ами и вие бихте се опитали да привлечете вниманието им обратко към себе си.

До определен период от психо-емоционалното си развитие, децата имат потребността да бъдат нашият център. Това да се чустват свързани с нас, като съществена и важна част от семейната система, осмисля съществуването им. Децата имат потребността да знаят, че чувствата им се ценят и не е без значение това, което преживяват. Неутешимият истеричен плач, който не е докоснал душата на родителя и не е провокирал прегъдка или топла дума, ранява крехката детска психика. Посланието, което хлапето получава е, че светът е безразличен към страданието му, следователно към него.

Детето има нужда да се чувства способно да пробва, дори когато способностите и уменията му не му позволяват да извърши дадено действие. Всеки, който е неблюдавал колко настървено може да бъде детето, което се опитва да си обуе чорапа или да си закопчае ципа на якето, знае колко много може да го ядоса собственият му неуспех. Децата го преживяват като провал и неспособност за справяне.

Ето тук идва нашата роля на помагачи, но не и преки извършители на действието. Окуражаваме го с думи, ако има нужда показваме, но даваме поле детето да опитва колкото е необходимо докато не се справи успешно. И макар често да ни идва да направим нещото сами, защото ще отнеме секунди, е добре да оставим детето да пробва. В противен случай негласно му казваме: „Ти не си достатъчно добър, няма да се справиш, дай на мен-всемогъщия“. По този начин научаваме детето, че трябва да се отказва при всеки неуспех и то ще започне преживява провала като обичайно явление.

Позволявайки им да изпробват ние затвърждаваме тяхната същественост и необходимостта им да знаят, че има смисъл от тях.

Позволявайки им да опитват, ние ги подкрепяме да бъдат смели.

Затова, моля ви, родители, вслушвайте се в това, което НЕ казват децата ви, бъдете отворени и отговорни за техните нужди, ценете малките им успехи, окуражавайте новите им умения. Отделете две минути за прегръдка и целувка, дори когато бързате за важна среща. Прочетете още една приказка за лека нощ. Изслушайте с грижа това, което има да ви сподели детето. Малките жестове оставят най-голяма следа в сърцето ни.

*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.

Вижте още:

Ужасяващата втора годинка през очите на детето


Повече информация Виж всички