Излиза от печат "Живо море от сънища наяве" - хипнотична история за загубата и надеждата, за любовта, за чупливостта на телата и душите ни. И за едни оранжевокоремчести папагали, които все още летят над пепелищата като последно чудо.
Книгата ще излезе с логото на издателство Колибри на 30 януари, в превод на Паулина Мичева, художник на корицата е Живко Петров.
Романът изследва темите за загубата, екологичната катастрофа и нашето бягство от реалността. Съчетава семейна драма с елементи на магически реализъм, за да постави въпроса: какво избираме да виждаме и от какво извърщаме поглед?
В центъра на сюжета са Анна и нейните братя, които правят всичко възможно да поддържат жива своята тежко болна 87-годишна майка Франси. Докато светът навън е погълнат от огромни горски пожари, самата Анна започва физически да изчезва. Но никой, включително тя самата, не изглежда особено разтревожен.
"Пишех книгата, докато светът навън гореше. Небето беше оранжево, пепел падаше в чая ми. Беше апокалиптично. Но най-странното беше как хората продължаваха да публикуват снимки на обяда си в Instagram", разказва Ричард Фланаган пред "The Guardian".
Авторът на романа е определян от критиката като най-добрия австралийски писател на своето поколение. Роден е през 1961 г. в Тасмания, а почти всички негови книги са силно обвързани с природата и историята на острова. Сред основните теми, на които посвещава творчеството си, са опазването на околната среда и на културното наследство на родния му остров, както и това, как личните истории се губят в голямата История и как обществото избира да "забрави" неудобните истини.
Напуска училище на 16-годишна възраст, по-късно печели стипендия за колежа "Уорчестър" към Оксфордския университет, където получава магистърска степен по литература. Всеки от романите му, издадени в 40 страни, има по няколко награди. В "Живо море от сънища наяве" той превръща екологичната катастрофа в притча за човечността и мимолетното великолепие на света.
"Вече не знаем как да умираме, защото не знаем как да живеем. Искаме да живеем вечно, но не искаме да сме стари. Желаем старите да ги няма, но не ги пускаме да си отидат. Лъжата е, че отлагането на смъртта е живот", казва в интервю за Penguin Books авторът. Той споделя, че темата за смъртта на майката е особено лична за него:
"Моята собствена майка почина на 98 години. Видях как медицината се опитва да я "поправи", сякаш смъртта е дефект, който може да се отстрани с още една операция или още една тръба. Ние сме изгубили способността си да приемаме края."
"Исках книгата да бъде като песен - малко тъжна, малко странна, но в крайна сметка дълбоко човешка. Смехът също е форма на съпротива. В книгата има много черен хумор, защото без него бихме полудели", казва още Фланаган. Множество трансформации изпълват страниците на книгата, но авторът запазва най-интригуващите разкрития за финала. Книгата е своеобразен и тест за границите на човечността, достойнството и нормалността, към чието изчезване в днешно време все повече привикваме.
